Читать «Доблестен враг» онлайн - страница 11

— Май те удари в земята тоя. Малко попрекали с момчето.

— Не мисля. За малко да ни избият всички заради него.

— Нищо не е сгрешил. Бях само на десет стъпки от него. Погрижих се да се скрие добре. — И сякаш му хрумна нещо, защото добави: — Този жрец има необичайно остро зрение.

— Все едно, момчето се разкарва.

— Така ли щеше да постъпи Юрген?

Очите на Денис бяха пълни с горчивина.

— Не ми говори за Юрген.

— Все някой трябваше да ти го каже. В ротата ти няма мъж, който да не споделя болката ти. Не само защото загубиха един доблестен човек, но и заради обичта си към тебе. Сега всички носят бремето на скръбта ти.

— Скръб? Откъде знаеш какво изпитвам?

— Знам — заяви тихо Грегъри. — Аз също видях какво стана. Юрген нямаше избор — откри се, за да спаси момчето. И аз щях да го направя, ти също.

— Едва ли.

— Мародерите станаха корави мъже, Денис. Но не и бездушни. Щеше да се опиташ да спасиш момчето, дори с цената на живота си, както постъпи Юрген. Младежът е обещаващ. Може да не си забелязал, не съм сигурен дали и той го разбра, но все пак той уби цуранеца, който се нахвърли върху него. Онзи, който за малко не го уби, го нападна отзад.

— Все едно. Момчето се маха.

— Това ще го убие. И двамата познаваме този тип бойци. В следващата битка ще направи нещо глупаво, за да си върне честта, и ще умре.

— Това е негов проблем, не мой.

— А ако покрай него загинат и други? Юрген какво щеше да каже за това?

— Юрген е мъртъв, по дяволите — изсъска Денис. — Не ми споменавай повече за Юрген.

Грегъри отстъпи, разпери ръце и поклати тъжно глава. Пристъпи до общия гроб — снегът вече покриваше кафявата пръст — и прошепна:

— Докато застанем отново заедно в светлината.

После отиде при ротата. Тинува застана до него и след миг двамата поеха в обратната посока на бегом, за да проверят дали някой не преследва частта.

След като и последният мъж напусна поляната, Денис остана сам.

Снегът вече се вихреше на парцали, биеше в лицето му и се стапяше на ледени вадички — те капеха от златистата му брада, с първите сребърни кичури от възрастта.

Той пристъпи до гроба, гребна шепа замръзнала пръст, хвърли я и прошепна:

— Проклет да си. Защо ме остави така, Юрген?

Никой вече не беше останал. Освен пороя от спомени. Владенията на Хартрафт не бяха нещо, с което да се хвали човек — гористи земи между Тир-Сог и Ябон. Няколко разпръснати селца покрай граничните блата, селяшки имения на скуайър, на които знатните графове, барони и херцози от юга щяха да се намръщят и да махнат с ръка като на дребна печалба в игра на зарове. Но все пак бяха неговият дом, домът на баща му и на дядо му.

Юрген беше служил като войник още при дядо му, стария Ангъс Хартрафт, с прозвището Чаталестата брада — бяха му дали пограничните земи заради твърдата му служба срещу тъмните същества, обитаващи Севера. Юрген също така беше най-близкият приятел на баща му. А когато баща му загина в първия ден от Войната на разлома, когато цураните нахлуха в земите им, тъкмо Юрген спаси живота му в нощта, когато завзеха цитаделата.