Читать «Полет 6» онлайн - страница 9

Един от служителите на гишето на „Меридиън“, облечен с измачкано сако и вратовръзка на солидни петна, приключи поредната си близка среща с разярен клиент и погледна часовника си с ужас: беше едва дванайсет и петнайсет. Забеляза изтощена на вид двойка, която го доближаваше отдясно, приковала очи в червеното му униформено сако, но вместо това насочи вниманието си към лимузината, която тъкмо спираше отвън. Зачуди се кой ли ще излезе от дългия черен кадилак. Може би Мадона, която беше на турне в града, или пък някой известен политик? Най-вероятно обаче щеше да бъде някой неизвестен глупак с повече пари, отколкото може да изхарчи. Във всеки случай му даваше повод да не обърне внимание на очевидно нещастната двойка още няколко секунди.

Мразеше клиентите. Мразеше „Меридиън“. Мразеше и работата си. А повече от всичко друго мразеше факта, че беше работил за тази компания прекалено дълго, за да напусне, и беше инвестирал твърде много, за да позволи да го уволнят — нещо, с което повечето служители на трудов договор бяха заплашвани почти всяка седмица.

Шофьорът на лимузината заобиколи автомобила и отвори задната врата. Служителят видя двойка млади китайци, които застанаха на тротоара и се опитаха да се ориентират в хаоса.

„Нищо интересно — каза си служителят. — Просто две пораснали деца с прекалено много пари.“

Той се обърна към следващите клиенти.

Джейсън Лао издърпа куфарчето си от претенциозната лимузина и с неудобство кимна на шофьора. Беше подписал сметката, беше добавил разумен бакшиш и сега просто искаше да се отдалечи от колата, преди някой да го е разпознал.

Линда Лао вървеше на няколко крачки напред. Тя се обърна и му се усмихна с топлата, чувствена усмивка, която беше пленила сърцето му още докато двамата работеха в Силиконовата долина. Изчака го да издърпа дръжката на чантата си и да я настигне.

— Е, мили, така не беше ли по-добре?

— Не. Беше ужасно.

— Джейсън…

— Поръчах автомобил, а те ми изпратиха бардак на колела.

— Беше малко прекалено, признавам, но беше удобно и хладно, а ти вече имаш твърде много пари, нали помниш? Можем да си го позволим!

Един от носачите се обърна и ги забеляза.

— Мога ли да ви помогна?

Джейсън кимна и го остави да се оправя с чантите.

— Накъде сте днес? — попита носачът.

— Лондон — кимна отривисто Линда, без да се интересува дали някой ще разбере колко е развълнувана.

Мъжът се зае да товари чантите върху една количка. Линда хвана Джейсън за ръка и го поведе към залата. После го завъртя с лице към себе си.

— Какво?

— Повтаряй след мен, председателю. „Ще се забавлявам.“

— Какво?

— Хайде. Повтори го.

— Това е глупаво.

— Може би, но въпреки това го кажи. „Ще… се… забавлявам!“

— Да, добре. Ще се забавлявам.

Тя сложи ръце на раменете му и си придаде сериозно изражение.