Читать «Когато лъвът се храни» онлайн - страница 267

— Глупости! От кого ще ме ревнува?

— От мен — каза тя. — Всеки път, когато поглеждаше към мен, имах чувството, че ме удря с брадва в гърдите.

Кенди докосна гърдите си с пръсти, привличайки много хитро вниманието му към тях. Шон погледна към тях — бяха съблазнителни и ухаеха на виолетки. Той обърна глава неспокойно.

— Глупости! — повтори. — Та ние сме стари приятели, почти като… — Поколеба се и спря.

— Надявам се, че не искаше да кажеш „като брат и сестра“… или забрави миналото?

Шон не беше забравил. Все още помнеше всяка подробност. Изчерви се и стана.

— Трябва да вървя. Ще продължавам да я търся. Благодаря за помощта, Кенди, и за питието.

— Каквото имам е и твое, господине — промърмори тя, вдигайки закачливо едната си вежда, доволна от изчервяването му.

С времето надеждата, че ще я намерят, ставаше все по-малка и вечерта Шон отново изпадна в голяма тревога, тя го накара да забрави умората и лошото настроение. Един по един хората на Мбиджейн пристигаха и докладваха, че не са могли да сторят нищо. Хората на Кенди също не я откриха. Шон остана единственият, който продължи да търси. Яздеше из града с фенер в ръка, претърсвайки същите места, които вече беше пребродил. Продължаваше да разпитва хора, някои от които мислеха, че се шегува, и започваха да се смеят, но щом видеха лицето му, спираха и отминаваха. Други казваха, че са чули нещо за една изчезнала жена, но това е всичко. Призори той се прибра в хотела. Мбиджейн го чакаше.

— Господарю, приготвил съм храна за теб. Хапни малко и си почини. Аз ще изпратя моите хора пак да търсят. Ще видиш, че ще я намерят.

— Кажи им, че ще дам сто златни монети, ако я намерят. Нека обиколят и местата по водоема — може да е тръгнала натам.

— Ще им кажа, но сега хапни и си почини.

Шон примигна, очите му бяха зачервени от безсънието.

— А Дирк?

— Той е добре, господарю.

— Оседлай ми друг кон, а дотогава аз ще хапна.

Шон едва се държеше на седло от безсъние и умора, но продължаваше да обикаля из околностите на града. Много пъти срещаше и хората на Мбиджейн, които бяха подновили търсенето. След като се стъмни, той се върна в хотела. Все още таеше искрица надежда в сърцето си, че ще я намери.

— Няма нищо… — със съжаление поклати глава човекът на рецепцията.

— Благодаря ви, все пак…

Качи се горе, блъсна вратата и влезе. Кенди беше там.

— Научи ли…?

— Не, Шон — каза тя. — Шон, съжалявам…

Наля му чаша бренди. Той се усмихна и отпи. Кенди повдигна краката му и събу ботушите. После седна до него.

— Съжалявам, Шон. Вчера се пошегувах — извиняваше се тихо. — Не знаех, че я обичаш толкова много.

Той отново отпи.