Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 43

В момента, в който го беше познала, ужасът буквално я беше сринал. Не беше сигурен дали го е познала в двора на Къркбурой, когато беше заел ризницата на Робърт. Дано беше научила досега що за човек е той. Всеки, причинил му зло, трябваше да плати за това. Това, че досега не е искал реванш от жена, нямаше значение. Докато беше търсил Изабел, беше имал достатъчно време да измисли подходящия начин.

Между другото издирването не беше дало резултат. Когато му бяха съобщили, че Изабел не е пристигнала във Фулкхърст, беше намерил повод да отложи и собственото си идване. Безплодните усилия го бяха обезсърчили. Имаше толкова различни пътища, по които би могла да е поела към Фулкхърст. Накрая беше оставил всичко в ръцете на баща й. Без съмнение той беше по-разтревожен от нейното изчезване. Мислите за тази нахалница го отвличаха от истинската цел, неговата бъдеща съпруга. Това го вбесяваше още повече.

Роина леко въздъхна. Уорик затаи дъх и зачака да срещне погледа на тези нейни сапфирени очи. Устните й бяха разтворени. Припомни си с каква чувственост се бяха плъзгали по тялото му, за да го накарат да се подчини. Светлите й коси бяха сплетени в две плитки. Едната лежеше върху гърдите, а другата — под гърба й. Припомни си пленителната пълнота ла гърдите, които не беше имал възможността да докосне. Скоро щеше да го направи, но няма да бърза. Тя трябва да бъде напълно в съзнание, за а види какво ще прави с нея.

Тя се протегна и тихо пое дъх. После застина. Само ръката й опипваше веригата. Лицето й се намръщи. Явно се чудеше какво е това.

— Подарък — обясни той. — От Къркбурой. Очите й се отвориха широко. Огромни, те доминираха над малкото й лице. От устата й излезе звук, сякаш се задушаваше. Явно от страх чак я заболя.

На Роина й се прииска отново да загуби съзнание. Господи, оказа се, че престоят й в тъмницата няма нищо общо с имотите й! Тя щеше да умре, но не за да й се отнеме собствеността. Не беше забравила омразата на този мъж. Вероятно ще я измъчва до смърт. Сега си обясняваше защо толкова упорито се беше съпротивлявал. Той бе властен пълководец и никой няма право да го унижава. Този нещастен глупак Джилбърт изобщо не беше разбрал, че е пленил смъртния си враг. В гърлото й неочаквано заклокочи смях. Ако още не беше полудяла, сигурно скоро щеше да го направи. А той просто стои край леглото й и се мръщи. Как е могла да помисли, че е красив? Каква заблуда! Тези устни, тези студени очи! Той е нейният кошмар. Мъжът, чиито черти издаваха единствено жестокост. После Роина започна да трепери. Той изруга. Ръката му я сграбчи през гърлото. Очите й станаха още по-големи.

— Ако отново припаднеш, ще те набия! — изгърмя гласа му.

Той се отдалечи от леглото и застана пред огнището, загледан в него.

Отзад нямаше вид на чудовище. Тъмнорусата му коса леко се къдреше на тила. Роина никога не беше имала смелостта да се доближи до лицето му и да я докосне. Тялото му грабваше окото. Беше се досетила, че е висок, но не чак толкова. Гърбът му беше така изпънат, че туниката се впиваше в плещите му.