Читать «Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда» онлайн - страница 12

 Не мисля, че за мен е добре да...

 Хапни малко ядки. - Райли енергично побутна купич­ката към нея. - Не можеш да се преструваш - никой не с толкова добър. А и аз имам усет за хората - не толкова явен, но надежден. Затова ще пийнем по още едно, ще обсъдим положението и после ще помислим какво да пред­приемем.

 Възнамеряваш да ми помогнеш?

 Така както виждам нещата, ще си помогнем взаимно. Моето проучване сочи, че Огнената звезда е в Корфу или около него - а твоите сънища го потвърждават. Може да си ми от полза. А сега...

Тя замълча и отметна бретона си, докато гледаше над главата на Саша.

 Гледай ти, става все по-интересно!

 Какво има?

 Мъжът мечта. - Райли изписа на лицето си закачлива усмивка, посочи с пръст.

Саша се изви в стола си и го видя. Мъжът, който дър­жеше светкавицата. Онзи, който бе обладал тялото й.

Тъмните му очи пробягаха по лицето на Райли, срещ­наха нейните. Задържаха се. Все така гледайки я, мъжът се насочи към масата им.

 Привет, дами. Великолепен изглед, нали?

Непринуденият му глас с ирландски акцент накара ко­жата на Саша да настръхне. Тя се почувства като уловена в капан, сякаш я бяха затворили в лъскава сребърна клетка.

А когато той се усмихна, тя се изпълни с копнеж.

 Откъде си, ирландецо? - попита Райли.

 Малко село в Слайго, едва ли сте го чували.

 Пробвай.

 Клунакул.

 Знам го. Разположено е в подножието на планината Окс.

 Точно така. - Той махна с ръка и подаде на Райли букетчето детелини, което се появи в нея. - Символ на далечния ми дом.

 Много мило.

 Американки? - Той отново погледна към Саша. - И двете?

 Така изглежда. - Райли видя как погледът му се пре­мести, спря върху скиците. Тя не каза нищо, когато мъжът посегна и вдигна тази с шестимата души на нея.

Не беше шокиран, помисли си Райли. По-скоро заин­тригуван.

 Много любопитно! Вие ли сте художничката? - по­пита той Саша. - Имате добра ръка и око. И за мен казват същото. - Той се усмихна. - Може ли да седна при вас?

Без да чака потвърждение, той взе един стол от съсед­ната маса, придърпа го. Седна.

 Май имаме много да си говорим. Аз съм Бран. Бран Килиан. Какво ще кажете да ви поръчам по питие и да си поприказваме за луната и звездите?

2

Саша се опита да запази спокойствие, когато той се наста­ни удобно и си поръча чаша от местното червено вино.

Бран сякаш се бе материализирал от сънищата й. Тя познаваше лицето му, тялото му, гласа му, миризмата му. Беше спала с него.

Но той не я познаваше.

Не знаеше, че сърцето й се е качило в гърлото, нито чс е сплела ръце под масата, за да не треперят.

Тя се нуждаеше от малко време, за да се съвземе - по­мисли си да събере скиците и да се махне, но той обърна разкошните си тъмни очи към нея.

 Може ли? - попита и без да изчака отговора й, взе една от скиците на Райли.

 Много добре те е уловила.

 Така изглежда.

 Отдавна ли се познавате?

 Няма и половин час.

Единствената му реакция беше леко повдигнатата веж­да - онази с белега като светкавица.