Читать «Как се става войник» онлайн - страница 6

С бумтящи като бутала дробове полковникът отвори широко вратата, единствената врата на този етаж.

Това беше метеорологичното помещение.

Инструментите бяха струпани в безпорядък, свидетелстващ, че неприятелят се е нанесъл съвсем наскоро. Но големите метеорологични карти по стените, всяка с набор от изобарни флагчета, не можеха да бъдат сбъркани.

Неколцина от враговете бяха в помещението. Близката стрелба ги беше обезпокоила. Зад тях се мярна скала и сиво море. Един човек говореше по телефона; другите, като се изключи този, който седеше зад централното бюро, гледаха разтревожено през прозорците. Човекът зад бюрото пръв съзря полковника.

Удивление и страх се изписаха на лицето му. Те накараха мускулите му да се отпуснат и устата му да се отвори. Човекът се плъзна в стола си, като в същото време вдигна ръка, за да докопа оставения на бюрото газов пистолет. За полковника той се движеше като на забавен филм, също както и останалите в помещението се извърнаха слещу врага си със забавени движения.

С висок прилепов писък полковникът леко сви десния си показалец и видя как куршумът се стрелна към целта. Като вдигна две ръце към гърдите си, човекът зад бюрото се катурна от стола и падна до него.

Един от хората на полковника хвърли запалителна граната. Докато тя избухне, те вече бягаха надолу по витата стълба. Вратата отново се отвори срещу тях и те отново стреляха, без да мислят. Отговориха им с огън. Един от мъжете изпищя и плонжира по стълбите надолу с главата. Тримата му другари изтичаха покрай него в гората.

Като установи новия курс, полковникът поведе двамината оцелели към мястото на срещата. Това беше най-лесната част от тяхната акция: втурнаха се към разпръснатия враг от неочаквана посока и изчезнаха, преди той да се осъзнае. Зад тях станцията гореше, пламъците се издигаха високо в новия ден.

По този път трябваше да изминат четири мили. След втората миля максималният ефект от лекарството отмина. Полковникът осъзна, че ненормалната яснота на разума му се притъпява. Продължи да бяга.

Светлината се промъкна на ивици върху горската почва. Всеки отрязък беше невероятно ясен и запомнящ се. Всеки шум под краката беше незабравим. Лекият бриз във върховете на дърветата беше проточен рев — океан, който се разбива в скалите. Той чуваше търкането на костите в ставите си и свистенето на мускулите и сухожилията.

На края на третата миля единият от хората му се сгромоляса, без да извика. Лицето му беше почерняло и той, напълно изтощен, удари земята със звука на падащо дърво. Другите не спряха.

Полковникът и неговият другар стигнаха до уговореното място. Те лежаха в конвулсии, докато самолетът не дойде за тях. Дотогава се бяха събрали дванадесет гърчещи се мъже — всичко, което беше останало от първоначалната група. Двамата санитари ги наблъскаха набързо в койките, бучейки спринцовки в ръцете им.

* * *

Сякаш без интервал бяха минали дванадесет часа.

Полковникът отново седеше в офицерската столова. Въпреки изтощението си беше пожелал да дойде тук. Имаше среща с Мери.