Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 556

— Но каквато и добра сила да има там, злото, излято от демона преди да бъде унищожен, е по-силно — продължи Акайла. — Тази черна злина си има слуги и те трупат сили в Илит и Зюн, а вече и в Ла Мут.

— Това, което каза Субаи за човешките приношения?

— Става дума за огромно зло и огромна сила, и тя нараства с всеки ден. Слугите на такова зло са глупци и нямат представа какво носят на самите себе си, не само на останалите. Те не знаят, че ще унищожат първо собствените си души. Като бездушни хора, те не изпитват нито страст, нито срам, нито съжаление. Действат импулсивно, търсят онова, което мислят, че им е нужно — слава, власт, богатство, капаните на могъществото. Не съзнават, че вече са загубили и че всичко, което правят, служи само за гибел и разруха.

Томас дълго мълча, след което промълви:

— Имам паметта на валхеру, така че тези импулси са ми добре познати.

— Твоите предци валхеру са живели в други времена, приятелю. Вселената е била подредена другояче. Валхеру са били естествени сили, не са служили нито на доброто, нито на злото. Но това нещо е нещо зло, вън от всякакви други съображения, и то трябва да бъде изкоренено и унищожено. А за да стане това, силите, които се стремят да удържат и да оцелеят от погрома, трябва да помогнат.

— Значи трябва да замина и да отдам силата си — каза Томас.

— От всички нас тук ти единствен притежаваш средствата, с които да наклониш везните в полза на доброто — отвърна Акайла.

— Ще тръгна и ще намеря Пъг — заяви Томас. — Заедно ще направим каквото трябва, за да спасим Кралството и да предотвратим надигането на това зло в Крондор.

— Иди при кралицата — каза Акайла. — И знай, че каквото и да правиш, правиш го за нея и за сина си.

Томас стисна ръката му и тръгна.

По-късно същата нощ, след като вечеря с жена си и след продължително сбогуване, Томас се върна на поляната в самия център на леса. Вече си беше облякъл снаряжението от бяло и злато. Наследство от древно минало, бронята беше без драскотина и блестяща. Беше си върнал златния меч с бялата дръжка, когато синът му разгада загадката на Камъка на живота. Дланта му лежеше на дръжката, носеше на рамо и белия си щит с гравирания върху него златен дракон. Вдигна очи към небето и отпрати зов. Зачака.

Навсякъде се валяха трупове. Ерик стоеше останал без сили, с камара мъртви врагове пред себе си. Някъде следобеда конят му беше издъхнал, прободен от случайна стрела.

На два пъти се беше изкушил да заповяда отстъпление, но и двата пъти хората му бяха щурмували и врагът беше отблъснат. Смътно помнеше някакъв кратък миг следобеда, когато жадно отпи от един мях и хапна нещо, не помнеше какво.

Няколко минути преди това бяха прозвучали рогове и врагът се оттегли. „Диамантите“ бяха удържали и повече от хиляда души лежаха мъртви след опитите да ги превземат. Ерик не искаше и да помисли колко от защитниците са загинали. Знаеше, че ще му го донесат на заранта.

Леланд дръпна юздите на коня си пред него и каза:

— Баща ми ви поздравява, капитане.

— Ей сега ще отида при него, лейтенант.