Читать «Преди да те срещна» онлайн - страница 14

Родителите й рядко говореха за напускането на Англия, но когато го правеха, на Шеридан й се струваше, че всичко беше станало някак прибързано и фактът, че са далеч от родната земя, ги беше направил нещастни. Баща й обаче нямаше желание да отговаря на въпросите й, затова на нея не й оставаше нищо друго, освен да чака, докато построят къщата в Шеруин Глен, където сама щеше да разбере онова, което я интересуваше. Баща й очевидно смяташе да спечели парите, нужни за постигането на целта му чрез комар и игра на зарове. И двамата знаеха, че не му върви на карти и зарове, но той упорито продължаваше да вярва, че някой ден щастието ще му се усмихне.

— Всичко, от което се нуждая, скъпа, е само едно щастливо хвърляне или залагане на точното число. Едно време ми се случваше да печеля и сега чувствам, че този момент отново наближава.

Тъй като баща й никога не лъжеше, тя вярваше на тези негови думи. Двамата продължиха да пътуват и да разговарят за навиците на мравките и за това велико творение, Вселената. За някои хора начинът им на живот изглеждаше странен. В началото и на самата Шеридан й беше трудно да свикне, но скоро започна да й харесва. Преди да напуснат малката си ферма, не предполагаше, че има и друг свят извън границите на онова миниатюрно късче земя, но се оказа, че светът е безкраен.

По време на пътуванията научаваше все нови и нови неща. Една чернокожа двойка — Мери и Йезекил — й разказаха за далечно място, наречено Африка, и споделиха, че когато са живели там, имената им били други. Те я научиха на някакъв странен ритмичен напев, който не беше точно песен, но при нужда повдигаше духа й и оправяше настроението й.

Малко след като Мери и Йезекил поеха по пътя си, Шеридан и баща й срещнаха белокос индианец. Лицето му беше обветрено и сбръчкано като изсъхнал пергамент. Яздеше прекрасен кон на петна — за разлика от стария и изтощен ездач животното беше младо и пълно с енергия. След дълги увещания старецът завърза коня за фургона им и се настани при тях. Шеридан го попита за името му и индианецът отвърна, че се казва Спящото куче. Същата вечер, когато спряха и запалиха огън, той изпълни желанието на момиченцето и му изпя индианска песен, състояща се от гърлени звуци и пляскане с длани по коленете. Песента не приличаше на песен и Шеридан едва прикри усмивката си, за да не нарани чувствата на стареца, но въпреки това той сякаш прочете мислите й, спря внезапно, присви очи и рязко рече:

— Сега ти ще пееш!

Тя беше свикнала да пее пред непознати — правеше го винаги когато седеше заедно с многобройните им спътници край пламтящия огън. И сега запя. Беше ирландска песен за някакъв младеж, оплакващ изгубената си любов. Когато стигна до онази част, в която момъкът плачеше за своята любима, от гърлото на Спящото куче се изтръгна странен звук, наподобяващ едновременно подсмърчане и смях. Един бърз поглед беше достатъчен на Шеридан да се увери, че подозренията й са правилни и сега тя беше тази, която спря по средата на започнатия куплет.