Читать «Убийството с нарцисите» онлайн - страница 11

— Благодаря ви, много ви благодаря, господин Тарлинг — каза топло тя и го погледна с такава сладка, трогателна и безпомощна усмивка, че спечели сърцето му.

— А ако не желаете адвокат — продължи той, — можете да разчитате на мен. Ще ви помогна, ако възникне някаква неприятност.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарна, господин Тарлинг. Не ви посрещнах особено любезно!

— Ще си позволя да кажа, че само глупачка би ме посрещнала по друг начин.

Тя протегна двете си ръце, той ги пое насълзен. Момичето се овладя и го поведе към малката гостна.

— Е, да, загубих си работата — засмя се то, — но вече имам няколко предложения и смятам да приема едното. Ще си дам седмица почивка.

Тарлинг я спря с жест. Имаше свръхчувствителен слух.

— Очаквате ли някого? — попита я тихо.

— Не — отговори изненадано момичето.

— В апартамента живее ли друг човек?

— Имам прислужница, която спи тук, но тази вечер я няма.

— Тя има ли ключ?

Момичето поклати глава.

Тарлинг стана и Одет се почуди как такъв висок човек може да се движи толкова бързо и безшумно по незастлания коридор. Стигна при вратата, завъртя топката на секретната брава и внезапно я отвори. На изтривалката стаеше човек, който отскочи при неочакваната поява на Тарлинг. Непознатият носеше нов костюм, очевидно конфекция; беше мъртвешки блед, с онзи странен жълтеникав цвят на лицето, по който веднага ще познаеш наскоро освободен затворник.

— Извинете — запелтечи той, — това номер 87 ли е?

Тарлинг внезапно се пресегна, сграбчи го за реверите и го придърпа навътре.

— Я да видим какво се опитваш да направиш. Какво носиш?

Той изтръгна от ръката на посетителя нещо, не ключ, а плосък инструмент със странна форма.

— Излизай! — заповяда Тарлинг и дръпна пленника си в антрето.

С бързо движение му смъкна сакото до лактите, за да му обездвижи ръцете, сетне мълчаливо се залови да го пребърква. От два джоба измъкна десетина пръстена със скъпоценни камъни, на всеки висеше етикетче на универсалния магазин „Лайн“.

— Я виж! — възкликна Тарлинг присмехулно. — Тези пръстени да не са любовен дар от господин Лайн за госпожица Райдър?

Мъжът беше онемял от гняв. Ако погледите можеха да убиват, Тарлинг отдавна щеше да е мъртъв.

— Евтини номерца — каза детективът, поклащайки тъжно глава. — А сега върви при господаря си — господин Торнтън Лайн, и му предай, че е позорно за един учен да прилага такива нескопосани хватки.

И отпрати с един ритник Сам Стей навън в тъмното.

Момичето, което бе наблюдавало сцената, погледна умолително и попита:

— Какво означава това? Направо тръпки ме побиват! Какво искаше този човек?

— Хич не му се плашете на този, пък и на другите! — отсече Тарлинг. — Съжалявам, че се стреснахте.

Успя да я успокои до идването на прислужницата, а сетне се сбогува.

— Не забравяйте, че съм ви дал телефонния си номер, ако имате неприятности, ми се обадете. Особено — добави той — ако утре възникне нещо.