Читать «Убийството с нарцисите» онлайн - страница 108

Китаецът се усмихна.

— Това отстранява много неща, господарю, защото главата на този човек се избистри, преди той да умре.

— Искаш да кажеш, че пак е станал нормален?

— Стана нормален, господарю — потвърди Лин Чу, — и поиска да говори на хартията. Затова големият декар в болницата изпрати да повикат съдия или човек, който издава присъди.

— Магистрат ли?

— Да, магистрат — кимна Лин Чу, — дойде едно дребно старче, което живее съвсем близо до болницата, роптаеше, че било късно. Освен това дойде и друг, който пише много бързо в една тетрадка, а когато човекът умря, написа още по-бързо на една машина тези листове и ми ги даде да ти ги донеса, другите остави за себе си и за съдията, дето разпита човека.

Потършува в джоба на блузата си и извади свитък листове, написани на пишеща машина.

Тарлинг взе документа и видя, че се състои от няколко страници. Сетне вдигна очи към китаеца.

— Първо ми кажи какво се случи, Лин Чу. Можеш да седнеш.

Лин Чу направи своя лек скован поклон, дръпна един от столовете, наредени до стената, и седна на почтително разстояние от масата, а Тарлинг, който забеляза колко бързо изпуши цигарата, му подаде кутията.

— Трябва да знаеш, господарю, че против твоето желание и без знанието ти хванах широколикия и го подложих на разпит. Подобни неща не се вършат във вашата страна, но реших, че ще е най-добре, ако бъде казана истината. Затова се приготвих да го подложа на изтезание, но той ми съобщи, че малката жена е в опасност. Ето защо го оставих — не мислех, че ваша премилост ще се върне до сутринта, и отидох в голямата къща, където държаха малката жена, но щом стигнах ъгъла, го видях да влиза в една бърза кола. Тя потегли под носа ми и трябваше да тичам, защото вървеше като хала. Успях обаче да се хвана отзад и когато тя спря, преди да пресече улицата, се покатерих по задницата и се проснах върху покрива. Хората май ме видяха и викнаха на шофьора, ала той не ги чу. Лежах така дълго и колата излезе от града, а след това се върна, но преди да се върне, спря и видях човека да говори разгневено с малката жена. Реших, че ще й направи нещо, и се приготвих да скоча върху му, ала тя потъна в селенията на съня, той я вдигна и я сложи обратно в колата. После се върна в града, отново спря и влезе в някакъв магазин — според мен да телефонира, защото там имаше една от онези сини табели, дето висят пред магазините, в които телефонът може да се използва от всеки. Докато той беше вътре, слязох от покрива и вдигнах малката жена, свалих ремъците от ръцете й и я скрих в един вход. После заех мястото й. Карахме много дълго, най-сетне спряхме до висока стена и тогава, господарю, се сбихме — каза спокойно Лин Чу. — Трябваше ми много време, за да се преборя с него, а после ми се наложи да го нося. Натъкнахме се на един полицай и той ни закара с друга кола в болницата, където превързаха раните ми. После дойдоха да ми кажат, че човекът умирал и искал да види някого, защото нещо му тежало и имал нужда да намери мир. Така той разказа това, господарю, а онзи писа цял час. Сетне малкият човек с бялото лице отиде при бащите си.