Читать «Преди да кажа сбогом» онлайн - страница 26

Децата, Кайл, Кели и Чарли, седяха около кухненската маса и си пишеха домашните. Кайл, най-големият, беше на дванадесет години и както винаги не се нуждаеше от подканване — учеше се много добре. Десетгодишната Кели обаче беше истинска мечтателка.

— Кели, не си написала нищо от десет минути — подхвърли Лиза.

Чарли, на седем години, грижливо упражняваше сгрешените в училище думи. Знаеше, че ще си има неприятности, защото учителката му се бе оплакала, че пак говори в час.

— Не си и помисляй за телевизия поне една седмица — предупреди го Лиза.

Както винаги къщата изглеждаше празна без Джими. Макар и да не беше съвсем на себе си напоследък — прекалено тих, а понякога раздразнителен — присъствието му винаги се усещаше силно, а редките вечери, когато не беше с тях, им се струваха странни и неприятни.

Сигурно доста съм го изтормозила, помисли си Лиза. Вечно го питам дали се чувства по-добре или го карам да ми обясни какво го притеснява. Ще престана вече, обеща си тя, докато проверяваше фурната, където се топлеше вечерята.

Джими изглеждаше толкова притеснен тази сутрин. Възможно ли е наистина да е казал „съжалявам“ на излизане? Защо съжаляваше?

В осем и половина Лиза започна да се тревожи. Какво става? Със сигурност не е още на яхтата. Времето се променяше бързо. Мрачното небе предвещаваше буря. Не беше безопасно да се излиза в морето.

Вероятно пътува към къщи, а движението в петък вечер е ужасно.

Час по-късно Лиза отпрати двете по-малки деца да се изкъпят и да си облекат пижамите. Кайл, завършил вече домашното си, отиде във всекидневната да гледа телевизия.

Джими, къде си? Когато стрелката на часовника наближи десет, Лиза вече агонизираше. Нещо не беше наред. Да са го уволнили? Дори и да е така, не ми пука, Джими! Ще намериш нещо друго. Може би трябва да се махнеш от строителството. Винаги си твърдял, че в този бизнес се правят много нередни неща.

В десет и половина се звънна. Обезумяла от ужас, Лиза изтича да отвори. Отпред стояха двама мъже. Показаха карти и полицейски значки.

— Госпожо Райън, може ли да влезем? Без да се замисля, въпросът излетя от устата й. С дрезгав от болка глас изхлипа:

— Джими се е самоубил, нали?

15.

Корнелиъс и Гъртруд Макдермот хванаха такси. Седяха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли, и дори не забелязаха кога колата спря на Осемдесет и първа улица и Лексингтън авеню.

Гърт по-скоро почувства презрителния поглед на шофьора, оправен към нея.

— О, не разбрах, че сме стигнали — извини се тя. Извърна се притеснено и видя, че портиерът на сградата вече й държи вратата отворена. Дъждът се лееше като из ведро. Гърт забеляза, че въпреки чадъра той е прогизнал до кости.