Читать «Преди да кажа сбогом» онлайн - страница 17

9.

Четиридесет и две годишната Уинифред Джонсън винаги влизаше във фоайето на сградата на Парк авеню, където живееше работодателят й, леко притеснена. Сътрудничеше на Адам Коулиф от три години. Първо при Уолтърс и Арсдейл, после напусна заедно с него миналата есен, когато той създаде своя собствена компания. Адам разчиташе на нея още от самото начало.

И все пак, винаги, когато се отбиваше в апартамента му, се страхуваше, че някой ден портиерът ще й каже да използва черния вход зад ъгъла.

Знаеше, че страховете й са в резултат на това, че цял живот бе слушала как родителите й негодуват срещу въображаеми обиди. Ушите й вечно бяха проглушавани с оплакванията им от хора, които се отнасяли грубо към тях. „Те използват малкото си власт, за да ни мачкат. Трябва да очакваш подобни неща, Уинифред. Такъв е светът.“ Баща й беше отишъл в гроба, отнасяйки със себе си негодуванието срещу обидите, които бе изтърпял от работодателя си в продължение на четиридесет години. Сега майка й живееше в старчески дом, където оплакванията продължаваха непрестанно.

Уинифред се замисли за нея, докато портиерът усмихнато й отваряше вратата. Преди няколко години успя да я премести в луксозен приют, но тя пак си остана недоволна. Щастието, или поне удоволствието, изглеждаха невъзможни за нея. Уинифред бе усетила същата склонност у себе си и се чувстваше съвсем безпомощна. Е, докато не поумнях, каза си тя с потайна усмивка.

Слаба жена, почти крехка, Уинифред обикновено се обличаше в консервативни делови костюми и ограничаваше бижутата си до дискретни обици и наниз перли. Толкова тиха, че хората често забравяха за присъствието й, тя попиваше всичко, забелязваше всичко и помнеше всичко. Започна да работи за Робърт Уолтърс и Лен Арсдейл, щом завърши училището за секретарки, но през всички тези години никой от двамата мъже не я беше оценил, нито дори мярнал факта, че тя вече знаеше абсолютно всичко за строителния бизнес. Адам Коулиф обаче веднага го осъзна. Той разбираше истинската й стойност. Обичаше да се шегува с нея, като казваше: „Уинифред, за много хора е по-добре да се надяват, че никога няма да напишеш автобиографията си.“

Робърт Уолтърс го чу случайно, раздразни се и започна да се държи неприятно. Всъщност винаги се бе отнасял така с нея. Ще си плати за това, зарече се Уинифред.

Нел също не оценяваше мъжа си. Адам не се нуждаеше от жена със собствена кариера и прочут дядо, който изискваше толкова много от нея, че тя никога нямаше достатъчно време за съпруга си. Понякога той казваше: „Уинифред, Нел отново е заета със стареца. Не искам да вечерям сам. Хайде да хапнем заедно.“

Адам заслужаваше нещо по-добро. Понякога й разказваше за детските си години в Северна Дакота — как ходел в библиотеката и разглеждал книги със снимки на красиви сгради.

— Колкото по-висока, толкова по-добре, Уинифред — шегуваше се той. — А когато някой построеше триетажна къща в нашия град, хората изминаваха по двайсет километра само за да я видят.

Друг път я окуражаваше да говори и тя откриваше, че му разказва клюки за хората в строителната индустрия. На следващата сутрин се чудеше дали не бе издала прекалено много, тъй като бъбривостта й се засилваше от виното, което Адам непрестанно й наливаше. Но всъщност никога не се тревожеше, защото му имаше доверие. А и той на нея. Наслаждаваше се на историите й за строителния свят и на разказите й за ранните дни с Уолтърс и Арсдейл.