Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 80

Така по най-приятен начин всичко наоколо се мъчеше да изпъстри пустотата на живота му. Той се оставяше да го полюшват, да го глезят, да го гъделичкат, приемаше със замижала душа гальовния живот, който го обгръщаше от всички страни. Бъдещето изникваше смътно във въображението му като мълчаливо обятие, продължаващо безкрай, в щастлив полумрак, където преминават, попадат в лъча и отново се скриват, засмени и разлюлени, разнообразните играчки на този свят. Но в неизбежните минути на годеническа самота, късно вечерта, рано сутринта, усещаше странна пустота, като че в пъстроцветната сглобяема картина, наредена върху покривката, са се оказали незапълнени пролуки със странни очертания. И веднъж му се присъни Турати, седнал гърбом към него, Турати се бе замислил дълбоко, подпрян с ръка, но иззад широкия му гръб не се виждаше това, над което се бе навел. Лужин не искаше да види, страхуваше, се да види, но все пак започна да наднича предпазливо през черното рамо. И тогава съзря, че пред Турати има чиния супа и че той не се подпира с ръка, а просто натиква салфетката в яката си. И през един ноемврийски ден, предхождан от този сън, Лужин се ожени.

Олег Сергеевич Смирновски и някакъв балтийски барон бяха свидетелите на това как Лужин и годеницата му бяха отведени в една голяма стая и настанени зад дълга маса, покрита със сукно. Чиновникът бе сменил сакото си с изтъркан редингот и им прочете брачната присъда. При това всички станаха. След което с професионална усмивка чиновникът удостои новобрачните с влажното си ръкостискане и всичко бе приключено. На изхода дебелият портиер с надежда за монета се поклони, като им честитеше, и Лужин добродушно му подаде ръка, която той прие върху дланта си, без веднага да се усети, че това е човешка ръка, а не бакшиш.

През същия ден се състоя и черковната венчавка. За последен път Лужин бе влизал в черква преди много години, на погребението на майка си. Връщайки се по-нататък в дълбините на миналото, той си спомни нощните завръщания по Връбница със свещицата, която се мяташе в шепите му, обезумяла, че я бяха изнесли от топлата черква в неизвестната нощ, и умираше накрая от разрив на сърцето, когато на улицата връхлиташе вятър откъм Нева. Имаше изповеди в тяхната квартална черква на улица Почтамтска, някак особено тропаха ботушите сред възтъмната и пустош, преместваха се, сякаш покашляха, столовете, на които седяха един зад друг чакащите, и понякога от тайнствения, скрит в завеси ъгъл се изтръгваше шепот. Помнеше и великденските нощи: дяконът четеше с ридаещ бас и още хлипайки, затваряше с широко движение огромното Евангелие… И си спомняше колко леко и пронизващо, предизвиквайки парливо чувство под лъжичката, звучеше на гладно думата „Великден“; устата на изнемощелия свещеник; и си спомняше колко трудно бе всеки път да доловиш мига, когато кадилницата плавно се прицелва в теб, именно в теб, а не в съседа, и така да се поклониш, че поклонът точно да съвпадне с кадилния замах. Имаше мирис на тамян и горещо падане на восъчна капка върху кокалчетата на ръката, меден блясък на икона, очакваща допира на устните му. Морни спомени, мургавина, проблясване, вкусен черковен въздух и изтръпнали нозе. И към всичко това сега се прибави обвитата сякаш в дим годеница и венецът, който потрепваше във въздуха над самите им глави и сякаш всеки миг щеше да падне. Той предпазливо поглеждаше към него и на два пъти му се стори, че нечия невидима ръка, държаща венеца, го предаде на друга, също невидима ръка, „Да-да“ — забързано отговори той на въпроса на свещеника и освен това искаше да допълни колко е хубаво всичко това и странно, и меко за душата, но тъкмо развълнувано си прочисти гърлото, когато светлината пред очите му започна лъчисто да се разлива.