Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 77

Освен хубавия костюм на Лужин му бе ушит и фрак, а старомодният смокинг, намерен на дъното на сандъка му, бе подновен в по-добър вид от същия шивач. Годеницата му не смееше да попита, от страх да не събуди шахматните спомени, защо му е бил в предишния живот на Лужин смокингът и сгъваемият цилиндър и затова никога не узна за някакъв си голям обед в Бирмингам, на който между другото Валентинов… Но негова си работа.

Обновяването на Лужиновата обвивка не приключи с това. Появиха се ризи, вратовръзки, чорапи — и Лужин приемаше всичко с безгрижен интерес. От санаториума се прехвърли в малка стая с весели тапети, наета на втория етаж в същата сграда, където живееше годеницата му, и по време на местенето имаше същото чувство, както когато се завръщаше от селото в града. Винаги е странно това настаняване в града. Легнеш да спиш и всичко е толкова ново: в тишината с кретащо чаткане на копита се оживяват за няколко мига нощните павета, прозорците са закрити с по-плътни и бухнали пердета, отколкото в имението; в мрака, леко облекчен от светлата черта на едва открехнатата врата, изчаквателно са замрели предметите, още не съвсем стоплени, още невъзобновили докрай познанството си след дългото лятно прекъсване. А събудиш ли се — вън трезва сива светлина, по млечната небесна мътилка се плъзга слънцето, прилично на луна, и изведнъж някъде отдалеч — прилив на военна музика: тя се приближава на оранжеви вълни, прекъсвана от припрените ситнежи на барабана, и скоро всичко замлъква, вместо бузестите тръбни звуци отново невъзмутимият тропот от копита, лекото подрънкване на петербургското утро.

„Забравяте да гасите лампата в коридора — усмихната каза възрастната германка, дала му стаята под наем. — Забравяте да си затваряте вратата за през нощта.“ И на годеницата му се оплака — разсеян е като стар професор.

„Уютно ли ви е, Лужин? — питаше Годеницата. — Добре ли спите, Лужин? Ех, че не е уютно, не е, но нали скоро всичко ще се промени.“ — „Не бива да отлагаме повече — мърмореше Лужин, прегърнал я и преплел пръсти върху бедрото й. — Сядайте, сядайте, не бива да отлагаме. Хайде утре да се свържем. Утре. В най-законен брак.“ — „Да, скоро ще е, скоро — отвръщаше тя. — Но нали не може да стане за един ден. Има такова едно учреждение. В него ще висим на стената в продължение на две седмици и през това време жена ви ще се завърне от Палермо, ще погледне имената ни и ще каже: не може, Лужин е мой.“