Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 63

Тротоарът се изплъзна, вдигна се под прав ъгъл и се люшна обратно. Той се изправи задъхан, а другарят му, като го подкрепяше и също се олюляваше, все повтаряше: „Гюнтер, Гюнтер, опитай да тръгнеш.“ Гюнтер застана напълно изправен и след тази кратка, вече не първа спирка и двамата се запътиха по-нататък по нощната пустинна улица, която ту плавно се устремяваше към звездите, ту се спускаше надолу. Гюнтер, едър здравеняк, беше изпил повече от другаря си, другият, на име Курт, подкрепяше спътника си, доколкото можеше, макар че бирата звучеше като гръмовен дактил в главата му. „Къде са дру… къде са дру… — мъчително се силеше да попита Гюнтер. — Къде са другите?“ Съвсем доскоро бяха седели всичките около дъбовата маса, празнуваха петата годишнина от завършването на училището, хубаво си попяха и се чукаха със силен звън, бяха се събрали май към трийсет души и всичките щастливи, трезви, прекрасно работили през цялата година, а сега, щом си затръгваха, изведнъж — световъртеж, тъмнина, безнадеждно несигурен тротоар. „Другите са там — каза Курт с широк жест, който неприятно събуди за живот най-близката стена: тя се наведе и сетне полека се изправи. — Разпиляха се, разотидоха се“ — тъжно обясни Курт. „А пред нас е Карл“ — бавно и натъртено изрече Гюнтер, а напористият бирен вятър ги отнесе едновременно встрани: спряха се, отстъпиха крачка и отново продължиха напред. „Казвам ти, че Карл е-хей там“ — засегнат повтори Гюнтер. И наистина в края на тротоара седеше човек, оборил глава. Не улучиха крачката и отминаха покрай него. Когато успяха да се приближат, човекът примлясна и бавно се извърна към тях. Да, беше Карл, обаче какъв Карл лицето му безизразно, очите му големи, опустели. „Просто си почивам — с безцветен глас произнесе той. — Ей сега ще продължа.“ Изведнъж по празния асфалт полека се зададе такси с вдигнато флагче. „Спрете го — каза Карл. — Да ме откара.“ Автомобилът се приближи. Гюнтер се стоварваше върху Карл в усилието си да го вдигне, Курт дърпаше нечий крак със сиви гамаши. Шофьорът поощряваше всичко това с добродушни приказки, после излезе и също взе да помага. Отпуснато дърпащото се тяло бе натикано през отвора на вратата и автомобилът потегли веднага. „Ние сме наблизо“ — каза Курт. Застаналият до него въздъхна и Курт, като го погледна, видя, че е Карл, значи откараният се оказа Гюнтер. „Ще ти помогна — рече виновно Курт. — Да тръгваме.“ Загледан пред себе си с празни, детински очи, Карл се наведе към него и двамата поеха напред, започнаха да преминават по развълнувания асфалт към отсрещния тротоар. „Ето още един“ — каза Курт. На тротоара до решетката на някаква градина лежеше свит дебел мъж без шапка. „Този сигурно е Пулвермахер — измърмори Курт. — Нали знаеш, през тези години той много се промени.“ — „Този не е Пулвермахер — отвърна Карл, като седна до него на плочника. — Пулвермахер е плешив.“ — „Все едно — каза Курт. — И него трябва да откараме.“ Помъчиха се да вдигнат човека за раменете и изгубиха равновесие. „Да не счупиш оградата“ — предупреди Карл. „Трябва да го откараме — повтори Курт. — Този може да е братът на Пулвермахер. И той беше с нас.“