Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 59

И трябваше да побърза. Всеки миг шахматните дебри можеха да го обградят отново. А засега наоколо се чувствуваше мръсна мътилка, тежък ватиран въздух. Попита призрака, шмугнал се покрай него, къде е пътят за имението. Призракът не разбра нищо, отмина. „Един момент“ — каза Лужин, но вече беше късно. Тогава, като поклащаше късите си ръце, ускори крачка. Проплава бледа светлина и се пръсна с печален шумол. Мъчно, мъчно беше да намери пътя към къщи сред тази мека мъгла. Лужин чувствуваше, че трябва да хване наляво, а там ще има голяма гора, вече в гората лесно ще намери пътеката. Отново покрай него се шмугна сянка. „Къде е гората, гората? — настойчиво попита Лужин и тъй като тази дума не намери отговор, опита да потърси синоним. — Лес? Валд? — измърмори той. — Парк?“ — добави сетне снизходително. Тогава сянката посочи наляво и се скри, Лужин, упреквайки се заради бавността си, всяка минута опасявайки се от потеря, закрачи в указаната му посока. И наистина: неочаквано го заобиколиха дървета, под краката му зашушна папрат, беше влажно и тихо. Отпусна се тежко, седна, много се беше запъхтял и сълзи заливаха лицето му. По-късно стана, свали от коляното си един мокър лист и като се полута между дънерите, намери познатата пътека. „Марш, марш“ — сам се подканяше Лужин, закрачил по лепкавата земя. Беше изминал вече половината път. Ей сега щеше да се появи реката и дъскорезницата, през голите храсти щеше да надникне къщата. Ще се скрие там, ще си хапва от големите и малките стъклени буркани. Тайнствената потеря е изостанала далеч назад. Сега вече не могат го хвана. Не, не. Само някак да дишаше по-леко, да беше се махнала тази болка в слепоочията, тази зашеметяваща болка… Пътечката полъкатуши из гората и се вля в напречния път, а по-нататък из мрака проблесна реката. Видя и моста, и отсреща на брега неясна грамада, отначало за миг му се стори, че ето там, върху тъмното небе, личи познатият триъгълен покрив на къщата, черният гръмоотвод. Но веднага разбра, че е някаква хитра клопка от страна на шахматните божества, защото върху перилата на моста бяха пораснали мокри от дъжда, треперещи, голи великанши и невиждан отблясък заподскача върху реката. Тръгна покрай брега, като се мъчеше да намери другия мост, онзи мост, на който затъваш до глезените в талаш. Търси дълго и най-сетне съвсем настрани намери мостче, тясно и тихо, и си помисли, че тук поне може спокойно да мине отвъд. Обаче на отсрещния бряг всичко беше непознато, пробягваха светлини, плъзгаха се сенки. Знаеше, че имението е някъде тук, наблизо, но се приближаваше към него от непозната посока и му беше толкова трудно… Краката му от петите до бедрата бяха налети с олово, както е налята с олово основата на шахматната фигура. Полека-лека светлините изчезваха, разреждаха се призраците, всяка минута го заливаше вълна от тежка чернилка. При някакъв последен отблясък успя да забележи градинка, заоблени храсти и му се стори, че е познал къщата на воденичаря. Протегна ръце към решетката, но тогава тържествуващата болка започна да го надвива, притискаше, притискаше темето му отгоре и той сякаш се сплескваше, сплескваше, сплескваше и сетне беззвучно се разпиля.