Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 5

Той се намести на един сандък. До него имаше също такъв сандък, но отворен, пълен с книги. Дамски велосипед със скъсана зелена мрежичка, опъната покрай задното колело, бе изправен на главата си в ъгъла, между една нерендосана дъска, подпряна на стената, и огромен продълговат куфар. След няколко минути на Лужин му доскуча, същото чувствуваше, когато имаше компрес на гърлото и не биваше да излиза. Пипна прашните сиви книги в сандъка, остави черни отпечатъци върху тях. Освен книгите имаше корково кръгче за игра с едно перо, голяма фотография (на военен оркестър), дъска за шах с пукнатина и прочие неща, не особено забавни.

Така измина час. Изведнъж дочу шум от гласове, виещия звук на вратата от главния вход и като надникна предпазливо през прозорчето, зърна долу баща си, който търчеше нагоре по стълбището като момче и преди да стигне площадката, отново пъргаво се спусна с разтворени колене. Та долу гласовете сега се чуваха ясно — на бюфетчика, на коларя, на пазача. След минута стълбището отново се оживи, този път по него бързо се качваше майка му, прихванала полата си, но също не стигна до площадката, а се наведе през перилата и после припряно, разперила ръце, заслиза надолу. Най-сетне, след още минута, всички вкупом се качиха горе — плешивата глава на баща му лъщеше, птицата върху шапката на майка му се люшкаше като патица в бурно езеро, подскачаше сивата къса коса на бюфетчика; отзад, навеждайки се час по час през перилата, се изкачваха кочияшът, пазачът и, кой знае защо, млекарката Акулина, а с нея и чернобрадият селянин от воденицата, който щеше да изпълва бъдещите му кошмари. Тъкмо той, като най-силен, го понесе от тавана до каляската.

2

Лужин бащата, Лужин, пишещият книги, често бе мислил какво би могло да излезе от сина му. В книгите му — а всички те освен забравения роман „Шедет“ бяха написани за подрастващите, за юношите, за учениците от средните учебни заведения и се продаваха подвързани със здрави, пъстро оцветени корици — постоянно се мяркаше образът на светлорусо момче, и вироглаво, и замислено, което се превръщаше в цигулар или в живописец, без при това да изгубва нравствената си красота. Едва доловимата особеност, отличаваща сина му от всички онези деца, които според него би трябвало да станат незабележими хора (ако предположим, че съществуват такива хора), той разбираше като скрито движение на таланта и помнейки постоянно, че покойният му тъст бе композитор (впрочем доста сух и на зряла възраст склонен към прекалено бляскава виртуозност), неведнъж в приятна мечта, приличаща на литография, се бе спускал нощем със свещ в гостната, където вундеркинд по бяла риза до петите бе свирил на огромния черен роял.

Струваше му се, че всички би трябвало да забелязват необичайността на сина му; струваше му се, че може би външните хора по-добре се ориентират в нея. Училището, което бе избрал за сина си, се беше прочуло най-вече с вниманието към тъй наречения „вътрешен“ живот на ученика, с хуманността, със задълбочеността, с дружеското, проникновение. Преданието говореше, че през началното време на съществуването му учителите през голямото междучасие играели, с момчетата — физикът мачкал снежна топка, загледан през рамо, математикът си отнасял бежешком удар с топка в ребрата и самият директор с весели възклицания поощрявал играта. Вече нямаше такива общи игри, но идиличната слава бе останала. Класен възпитател на сина му бе станал учителят по словесност, добър познат на писателя Лужин и казано между другото, нелош лиричен поет, издал сборник с подражания на Анакреон. „Отбивайте се — каза той, когато бащата Лужин за пръв път доведе сина си в училището — всеки четвъртък към дванайсет.“ Лужин се отби. На стълбището беше пусто и тихо. Докато минаваше през вестибюла за учителската стая, чу от втори клас далечен, многогласов гръм от смях. По-късно в тишината крачките му особено звънко заудряха по жълтия паркет на вестибюла. В учителската стая, на голямата маса, беше изпълнен с гъделичкащо очакване, с известно вълнение и плахост — с всички онези чувства, които бе изпитал някога, когато, още младеж със студентска униформа, бе отишъл при главния редактор, на когото бе изпратил наскоро първата си повест. И този път, както и тогава, вместо думи на почуда, каквито очакваше смътно (както събудил се в чужд град, очакваш необикновено, блеснало утро още преди да си вдигнеш клепачите), вместо всички тези думи, които с такова удоволствие би подсказал той самият, да не беше надеждата, че все пак ще ги дочака — той чу навъсени, студенеещи думи, доказващи, че възпитателят разбира сина му още по-малко от самия него. За каквато и да било скрита надареност дори не се спомена. Наклонил бледото си брадато лице с две розови вдлъбнатини край носа, от който внимателно бе свалил вкопчилото се пенсне, бършейки очите си с длан, възпитателят заговори пръв, каза, че момчето би могло да се учи по-добре, че както му се струва, момчето не се разбира с другарите си, че момчето малко играе през междучасията… „Безспорно има способности — каза възпитателят, приключил манипулациите с очите си, — но се забелязва известна вялост у него.“ В този миг някъде долу се чу звънецът, премести се нагоре, непоносимо пронизващо премина по цялото здание. След това имаше две-три секунди изключителна тишина — и изведнъж всичко се оживи, зашумя, затропаха капаците на чиновете, вестибюлът се изпълни с говор, с тропот. „Голямото междучасие — каза възпитателят. — Ако желаете, да слезем на двора да погледате как лудуват момчетата.“