Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 31

Писателят Лужин сам не забелязваше стилизацията на спомена си. Не забеляза също, че бе придал на сина си по-скоро черти на „музикален“, а не на шахматен вундеркинд — нещо болнаво, нещо ангелско — и очите, потънали в лека мъгла, и начупената коса, и прозрачната белота на лицето. Но тук се появяваше малка трудност: трябваше да обгради този изчистен от всякакви примеси, изведен до крайна нежност образ на сина си с някакъв бит. Едно бе решил твърдо: че няма да остави това дете да порасне, няма да направи от него онзи навъсен мъж, който го навестяваше понякога в Берлин, кратко отговаряше на въпросите му, седеше, притворил очи, и си отиваше, оставил плик с пари върху перваза на прозореца.

„Той ще умре млад — избъбри гласно старецът и неспокойно закрачи из стаята пред отворената машина, която го следеше с всичките отблясъци на клавишите си. — Да, ще умре млад, смъртта му ще бъде неизбежна и много трогателна. Ще умре както играе последната си партия в постелята.“ Тази мисъл му хареса толкова, че съжали заради невъзможността да почне книгата си от края. Защо всъщност да е невъзможно? Може да опита… Поведе оттам мисълта си обратно — от тази трогателна, толкова ясна смърт към мъглявото раждане на героя, но изведнъж се опомни, седна на писалището и започна да мисли наново.

По-рано, когато мечтаеше за такава книга, чувствуваше, че му пречат две неща: войната и революцията. Дарбата на сина му се разви истински едва след войната, когато от вундеркинд се бе превърнал в маестро. Тъкмо преди войната, която толкова пречеше на спомена да заработи в полза на стройната литературна фабула, той със сина си и с Валентинов замина наново в чужбина. Канеха ги да играят във Виена, в Будапеща, в Рим. Славата на руското момче, победило вече този-онзи от шахматистите, чиито имена се срещат в шахматните учебници, толкова се разрастваше, че за неговата собствена скромна писателска слава също се споменаваше мимоходом в чуждестранните вестници. Тримата бяха в Швейцария, когато бе убит австрийският ерцхерцог. По съвсем случайни съображения (заради полезния за сина му планински въздух, заради думите на Валентинов, че на Русия сега не й е до шах, а синът му живее само с шаха, и освен това поради мисълта, че войната няма да продължи) той се върна сам в Петербург. След няколко месеца не се стърпя и повика сина си. В странно, с много заврънкулки писмо, на което някак приличаше бавният обиколен път, вече изминат от това писмо, Валентинов му съобщи, че синът му не желае да се върне. Лужин писа отново и отговорът, също тъй завъртян и учтив, дойде вече не от Тарасп, а от Неапол. Намрази Валентинов. Връхлитаха го дни на необикновена мъка. Впрочем Валентинов в поредното си писмо му бе предложил да поеме всичките разноски по издръжката на сина му, свои хора сме — ще се разберем (точно така бе написал). Времето вървеше. Той се озова в Кавказ в неочакваната роля на военен кореспондент. След дните на мъка и остра омраза срещу Валентинов (който впрочем му пишеше усърдно) се проточиха дни на душевно успокоение, базиращо се на това, че на сина му е добре в чужбина, по-добре, отколкото би му било в Русия (тъкмо което твърдеше Валентинов).