Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 149

— Заповядайте си вкъщи — рече той шеговито.

Светлината във витрината изгасна, Цинцинат направи крачка с намерението да се върне по същия път, по който бе стигнал дотук.

— Къде, къде — подвикна Родион, — вървете направо, по-близо е.

И едва тогава Цинцинат разбра, че чупките на коридора не са го отвеждали наникъде, а са представлявали широк многоъгълник — защото сега, свърнал зад ъгъла, видя в дъното своята врата, а преди да стигне до нея, мина покрай килията, в която държаха новия арестант. Вратата на тази килия бе широко разтворена и там в раираната си дреха бе стъпил на стола вече виденият симпатичен нисък дебеланко и закачваше календара на стената: чук, чук — като кълвач.

— Не се заглеждайте, моме гиздава — добродушно промълви Родион. — Вкъщи, вкъщи. Ама как ви е почистено, а? Сегинка не е срамота да срещате гости.

Особено май се гордееше, че паякът беше настанен в чиста, безупречно правилна паяжина, очевидно току-що създадена.

VII

Омайно утро! Свободно, без предишното триене, то проникваше през стъклото зад решетката, измито вчера от Родион. Направо лъхаше на нова къща от жълтите, лепкави стени. Масата беше покрита с чиста покривка, още с въздух, без да пада плътно. Щедро измитият плочест под дъхтеше фонтанна хладина.

Цинцинат облече най-хубавото, което имаше тук — и докато обуваше белите си копринени чорапи, бе получил право да ги носи на галапредставленията като педагог, — Родион внесе мокра кристална ваза с бузести божури от директорската градинка и я постави на масата, по средата — не, не съвсем по, средата; излезе заднишком, а след минута се върна със столче и с допълнителен стол, и мебелите разположи не как да е — а с точна преценка и с вкус. Влиза на няколко пъти, Цинцинат не смееше да попита „кога?“ — и както се случва в такова особено бездейно време, когато, празнично изгладен, чакаш гости и някак няма с какво да се заемеш — се разтакаваше, ту присядаше в непривични ъгли, ту поправяше цветята въз вазата, така че най-сетне Родион го съжали и каза, че сега вече остава малко.

Точно в десет изведнъж се яви Родриг Иванович в най-хубавия, в най-монументалния си редингот, бляскав, недостъпен, сдържано развълнуван; постави масивен пепелник и огледа всичко (с изключение само единствено на Цинцинат, постъпвайки като погълнат от работата си майордом, насочващ вниманието си само върху наредбата на мъртвия инвентар, като предоставя на живия сам да се разкрасява). Върна се, понесъл зелена стъкленица с гумена помпичка, и с мощен шум взе да издухва борово благовоние, като доста безцеремонно изблъска Цинцинат, когато той му се заплете в краката. Родриг Иванович постави столовете по друг начин, не като Родион, и дълго гледа, облещил очи в облегалките им — те бяха разнородни — едната като лира, другата като „П“. Най-сетне изду бузи, изпусна въздуха с пухтене и се извърна към Цинцинат.

— Ами вие готов ли сте? — попита той. — Намерихте ли всичко необходимо? Катарамите ви здрави ли са? Защо ей тук сте някак омачкан? Ама че сте… Покажете си ръцете. Воп. Сега се постарайте да не се изплескате. Мисля, че малко остава.