Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 130

Цинцинат, теб те освежи престъпното ти упражнение.

III

Цинцинат се пробуди от съдбоносен гръм на гласове, нарастващ в коридора.

Макар че вечерта се бе готвил за такова събуждане — все едно, не се излизаше наглава със сърцето, с дишането. Закрил сърцето си с крайче, за да не вижда — тихо, няма нищо (както казват на дете в миг на невероятно бедствие), — закрил сърцето си и надигнал се леко, Цинцинат се заслуша. Тътрене на много крака в различни степени на чуваемост; гласове — също в много разрези; един се приближаваше, питащ, друг, по-наблизо, отговаряше. Забързан от дълбочина, някой префуча и се плъзна по плочите като по лед. Басът на директора произнесе сред гълчавата няколко думи — неясни, но безспорно повелителни. Най-страшното беше, че през тази суетня проникваше детски глас — директорът имаше дъщеричка. Цинцинат различаваше и плачливото тенорче на своя адвокат, и мрънкането на Родион… Ето отново някой тичешком зададе еклив въпрос, а друг екливо му отвърна. Пъхтене, трясък, трополене — като че шареха с пръчка под пейка. „Не намерихте ли?“ — ясно попита директорът. Притичаха крачки. Притичаха, върнаха се. Цинцинат, ни жив, ни мъртъв, спусна крака на пода: така и не му дадоха свиждане с Марфинка… Дали да се обличам, или ще дойдат да ме приготвят? Ах, стига вече, влизайте…

Но го мъчиха още две минути. Изведнъж вратата се отвори и като се хлъзгаше, нахлу адвокатът.

Беше разчорлен, потен. Опипваше лявата си маншета и очите му се въртяха.

— Изгубих си копчето за ръкавели — възкликна той, пъхтящ бързо като куче. — Закачил съм го за нещо… сигурно… когато с милата Емочка… лудетината винаги… за края на фрака… всеки път, щом вляза… най-важното чух като нещо… но не обърнах… вижте, верижката очевидно… много ми бяха скъпи… ех, какво да се прави… може би все пак… обещах на всички пазачи… но е досадно…

— Глупава, сънена грешка — тихо продума Цинцинат. — Погрешно съм изтълкувал суматохата. Това е вредно за сърцето.

— А, не, благодаря, дребна работа — разсеяно избъбри адвокатът. При това шареше с поглед из ъглите на килията. Личеше си, че му е мъчно заради изгубената скъпа дреболийка. Изгубената дреболийка го бе измъчила. Дреболийката бе скъпа. Беше му мъчно заради изгубената дреболийка.

Цинцинат с лек стон легна отново в постелята. Онзи седна в краката му.

— Бях тръгнал към вас — каза адвокатът — толкова бодър, весел… Но сега ме разстрои тази дребна работа — защото в края на краищата това си е дребна работа, съгласете се — има по-важни неща. Е, как се чувствувате?

— Склонен към откровен разговор — притворил очи, отвърна Цинцинат. — Искам да споделя с вас някои свои умозаключения. Аз съм заобиколен от жалки призраци, а не от хора. Те ме измъчват, както могат да измъчват само безсмислени видения, лоши сънища, отпадъци от бълнуване, измет от кошмари — и всичко това, което у нас минава за живот. На теория ми се иска да се събудя. Но не мога да се събудя без чужда помощ, а безумно се страхувам от такава помощ, пък и душата ми се измързеливи, свикна със стегнатите пелени. От всички призраци, които ме заобикалят, вие, Роман Висарионович, струва ми се, сте най-жалкият, но, от друга страна — според вашето логично положение в нашия измислен бит, — представлявате в известен смисъл съветник, застъпник…