Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 121

Отново банално и унило, удари часовникът. Времето вървеше в аритметична прогресия: осем. Безобразното прозорче се оказа достъпно за залеза: отстрани върху стената бе легнал пламенеещ паралелограм. Килията се напълни догоре с маслото на здрача, съдържащ необикновени пигменти. Тогава се попита: какво е това вдясно от вратата — картина от решителен колорист или друг прозорец, разкрасен, каквито вече няма? (В действителност висеше пергаментов лист с две колонки подробни „правила за затворниците“; подвито крайче, заглавие с червени букви, винетки, древният герб на града — а именно: доменна пещ с крила — тъкмо те даваха необходимия материал на вечерния отблясък.). Мебелите в килията бяха представени от маса, стол, креват. Отдавна донесената вечеря (осъдените на смърт се хранеха по директорската разкладка) стинеше върху цинковата табла. Мръкна съвсем. Изведнъж се разля златна, гъсто наситена електрическа светлина.

Цинцинат спусна крака от леглото. В главата му от тила към слепоочието по диагонал се търкулна топка за кегли, замря и пое обратно. През това време вратата се отвори и влезе директорът на затвора.

Беше както винаги с редингот, държеше се идеално изправен, изпъчил гърди, мушнал едната ръка под ревера, а другата сложил отзад на кръста. Идеална перука, черна като катран, с восъчен път, плътно обгръщаше черепа му. Избраното му без любов лице с тлъсти жълти бузи и донякъде остаряла система от бръчки беше условно оживено от двете, и само от двете изцъклени очи. Равномерно движейки крака в стълбовидни панталони, той премина между стената и масата, почти стигна до леглото — но въпреки представителната си закръгленост преспокойно изчезна, стопи се във въздуха. След минута обаче вратата се разтвори отново, с познато този път скърцане — и както винаги с редингот, изпъчил гърди, влезе отново той.

— Научавайки от достоверен източник, че понастоящем съдбата ви вече е решена — подхвана той с козуначен бас, — сметнах за свой дълг, почитаеми господине…

Цинцинат каза:

— Любезност. Вие. Много. (Това тепърва трябваше да се подреди.)

— Вие сте много любезен — произнесе, окашляйки се, някакъв допълнителен Цинцинат.

— Милостиви господине — възкликна директорът, без да забелязва неделикатността на думата. — Милостиви господине! Дългът. Аз винаги. Но защо така, ако смея да попитам, не сте докоснали храната?

Директорът вдигна похлупака и поднесе до чувствителния си нос купата със застинало рагу. Хвана с два пръста картоф и мощно задъвка, вече избирайки с вежда нещо от другото блюдо.

— Не зная какви толкова ястия ви трябват — избъбри той недоволно и пукайки с маншети, седна на масата, за да му е по-удобно да яде пудинга „Кабинет“.

Цинцинат каза:

— Бих искал все пак да узная още колко остава.

— Чудесен сабайон! Бихте искали все пак да знаете колко остава? За съжаление и аз не зная. Винаги ме известяват в последния момент, много пъти съм се оплаквал, мога да ви покажа цялата тази преписка, ако ви интересува.