Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 115

„Предполагам — продължи Валентинов след известна пауза, през която бе гледал съвсем безстрастното лице на Лужин, — предполагам, че той ще се съгласи. Много ми е задължен. Ще получи известна сума за кратичкото си участие. При това ще си спомни, че когато баща му го бе захвърлил на произвола на съдбата, аз щедро си развързах кесията. Тогава смятах, че като свои хора ще си разчистим някога сметките. Продължавам да мисля така.“

В този миг вратата с трясък се разтвори и къдрав господин, без сако, извика на немски с тревожна молба в гласа: „Ах, моля ви, господин Валентинов, само за минутка!“ — „Извинявай, скъпи“ — каза Валентинов и тръгна към вратата, но преди да стигне, рязко се извърна, порови в портфейла си и хвърли някакво листче на масата пред Лужин. — „Наскоро я измислих — каза той. — Ти решавай. Ще се върна след десетина минути.“ Той изчезна. Лужин предпазливо вдигна клепачи. Машинално взе листчето. Беше изрезка от шахматно списание, диаграма на задача. Мат в три хода. Композиция на доктор Валентинов. Задачата беше студена и хитра и като познаваше Валентинов, Лужин моментално намери ключа. В този засукан шахматен фокус той като на длан видя цялото коварство на неговия автор. От тъмните думи, току-що тъй изобилно произнесени от Валентинов, бе разбрал само едно: няма никакъв кинематограф… кинематографът е само претекст… клопка… Въвличане в шахматната игра и след това поредният ход е ясен. Но този ход няма да бъде направен.