Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 102

14

Лужина призна пред себе си, че за нея не мина безследно триседмичното пребиваване на дамата от Русия. В мненията на дамата имаше лъжа и глупост — но как да го докажеш? Ужаси се, че през последните години толкова малко бе мислила върху науката за изгнаничеството и равнодушно бе приемала блесналите с лака и златните си орнаменти възгледи на родителите си, като бе слушала без внимание речите по събранията, а те по едно време бе прието да се посещават. Мина й през ум, че и Лужин може би ще се увлече по изследване на гражданските чувства, както очевидно по тях се увличат милиони умни хора. Така или иначе, му е необходимо ново занимание. Бе станал странен, пак се бе появила познатата й мрачност и често в очите му се мяркаше онзи изплъзващ се израз, като че крие нещо от нея. Безпокоеше я, че още не беше се встрастил истински в нищо, и тя се кореше, че поради своята умствена ограниченост не може да намери областта, идеята, обекта, които биха дали работа и храна на бездействуващите му таланти. Знаеше, че трябва да бърза, че всяка празна минута от живота на Лужин е вратичка за призраците. Преди заминаването за живописните страни трябваше да намери занимателна игра за Лужин, а вече след това да се обърне към балсама на пътешествията, това решаващо средство, с което романтичните милионери лекуват своите тегоби.

Започна се от вестниците. Абонира се за „Знамя“, „Россиянин“, „Зарубежный голос“, „Объединение“, „Клич“, купи му най-новите книжки на емигрантските списания и за сравнение няколко съветски вестници и списания. Беше решено, че всеки ден след вечерята ще си четат на глас. Забеляза, че в някои вестници се срещат шахматни рубрики, и отначало си помисли дали да не изрязва тези места, но се побоя да не обиди Лужин. На няколко пъти се мярнаха стари Лужинови партии като пример за интересна игра. Това беше неприятно и опасно. Нямаше как да скрива броевете с шахматните рубрики, тъй като Лужин събираше вестниците, за да ги подвърже един ден във вид на големи книги. Когато във вестника, който разтваряше, се мернеше шахматна дъска, тя следеше израза на лицето му, но той чувствуваше погледа й, затова нехайно отминаваше задачите. И тя не знаеше с какво греховно нетърпение той чака четвъртъците или понеделниците, когато имаше шахматна рубрика, и не знаеше с какво любопитство разглежда в нейно отсъствие отпечатаните партии. Задачите запомняше отведнъж, с един поглед схващаше разположението на фигурите, а после ги решаваше за себе си, докато жена му четеше на глас уводната статия. „… Цялата дейност се изчерпва с коренната промяна и с допълнението, което трябва да осигурят…“ — монотонно четеше жена му. „Разположението е интересно — мислеше си Лужин. — Царицата на черните е напълно свободна.“ — „… прокарва ясна граница между жизнените интереси, при което не е излишно да отбележим, че ахилесовата пета на тази наказваща десница…“ — „Срещу заплахата на хаш-седем черните имат явна защита“ — си мислеше Лужин и машинално се усмихна, тъй като жена му, прекъснала четенето, изведнъж произнесе полугласно: „Не разбирам. Ако в този смисъл — продължи тя — разгледаме по-нататъшните им планове…“ „Ах, каква красота“ — мислено възкликна Лужин, намерил ключа към задачата — очарователно изящна жертва. „… и ще настъпи катастрофата“ — завърши статията жена му и щом я завърши, въздъхна. Лошото беше, че колкото по-внимателно четеше вестниците, толкова по-скучно й ставаше и мъглата от думи и метафори, от предположения и изводи закриваше ясната истина, която тя чувствуваше винаги и никога не можеше да изрази. Когато обаче се обръщаше към оттатъшните, съветските вестници, скуката й нямаше граници. От тях я лъхаше студът на някакво гробарско счетоводство, на жалка канцеларщина и те й напомняха образа на дребния чиновник с мъртвешко лице от едно учреждение, в което се бе наложило да отидат през дните, когато двамата с Лужин ги препращаха от канцелария в канцелария заради някаква хартийка. Чиновникът беше вкиснат и уморен, дъвчеше диетично хлебче и вероятно получаваше мизерна заплата, бе женен и детето му се бе обринало по цялото тяло. На документа, който нямаха и който трябваше да си осигурят, той придаваше космическо значение, целият свят се крепеше на тази хартийка и безнадеждно се сриваше в праха, ако човек се окажеше лишен от нея. Не стига това: излезе, че Лужини не могат да я получат, преди да изтекат някакви чудовищни срокове, хилядолетия отчаяние и пустота и само чрез писане на прошения им се разрешаваше да облекчават мировата си скръб. Чиновникът се озъби на горкия Лужин, че пуши на обществено място, и Лужин, трепнал, мушна угарката в джоба си. През прозореца се виждаше строяща се сграда в скели, полегат дъжд; в ъгъла висеше черно сако, което чиновникът за служебните часове сменяше с лустриново, писалището му излъхваше общо впечатление за лилаво мастило и за все същото трансцендентално униние. Отидоха си, без нищо да свършат, и Лужина се почувствува така, сякаш се е борила против сивата и сляпа вечност, която е победила и е отблъснала с отвращение плахия земен рушвет — трите пури. В друго учреждение получиха хартийката моментално. Лужина после с ужас си бе мислила, че дребният чиновник, който ги беше отпратил, вероятно си представяше как бродят като безутешни призраци из безвъздушните пространства и може би все очаква покорното им, обляно в сълзи завръщане. Не й беше ясно защо именно неговият образ й се мяркаше още щом хванеше московския вестник. Скуката и жалостта вероятно бяха от едно и също естество, но това не й беше достатъчно, умът й не беше удовлетворен — и изведнъж тя разбираше, че търси формулата, официалното въплъщение на чувството, а работата изобщо не е в това. Неразбираема за ума бе сложната борба на мъглявите мнения, изказвани от различните изгнанически вестници; това разнообразие от мнения особено я порази, нали беше свикнала да смята равнодушно, че всички, които не мислят като нейните родители, мислят като куция забавен тип, който бе говорил за социология на тълпата весели ученички. Излизаше, че има извънредно деликатни отсенки на мненията и изключително ехидна вражда — и докато всичко това си оставаше извънредно сложно за ума й, душата й започна съвсем ясно да разбира едно: и тук, и там измъчват или искат да измъчват, но там мъките и стремежът да се причинят мъки са стократно по-големи от тук, затова тук е по-добре.