Читать «Гейтуей IV» онлайн - страница 18

И тъкмо по тази причина трябвало от време на време да им се напомня. Учебните тревоги били не само за възрастните, но и за децата — най-вече заради децата, защото в случай че наблюдателите в „кушетките на сънищата“ някой ден откриели онова, което търсели, а това неминуемо щяло да се случи, децата трябвало сами да се погрижат за себе си. Нито един от възрастните нямало да може да го стори. Дори механичните изпълнители щели да бъдат заети с анализи, комуникационни проблеми и съхраняване на информацията. От децата се изисквало да открият подходящи скривалища, където да изчакат евентуалния благоприятен развой на събитията — ако въобще настъпел такъв.

Естествено, ситуацията не била лишена от прецеденти. Така например в средата на двайсети век учениците в САЩ и СССР знаели, че при сигнал за опасност трябва незабавно да се пъхнат под чиновете си, да положат ръце на тила си и да чакат, облени в трескава пот, докато — както им обяснявали учителите — атомните бомби ги превърнат в пламтящи факли. За децата от Наблюдателното колело залозите били дори още по-високи. Защото тук те можели да изгубят не само живота си. Този път на карта било поставено всичко.

С други думи, обяви ли се учебна тревога, също като предшествениците си от двайсети век, децата от Колелото се обливали в студена пот.

Освен когато тревогата била от втора степен.

„Тревога втора степен“ означавала вземане на рутинни предпазни мерки във връзка с пристигането на продоволствения кораб. Нямало нищо страшно в учебна тревога втора степен — стига да не даваш воля на въображението си. (Ако го сториш, току-виж си осъзнал, че всъщност повишената бойна готовност е заради хипотетичната възможност нещо друго да направи опит да се промъкне под прикритието на продоволствения кораб.)

В дните, в които пристигал корабът, учебните занимания били отменяни. Цялата работа на Колелото замирала (с изключение на наблюдателите в „кушетките“), защото всички предпочитали да присъстват при разтоварването на продоволствията. Освен това семействата, които били изкарали отредения им срок, вече си събирали багажа, за да се върнат обратно сред сиянието на звездите от родната галактика. Останалите пък любопитствали да видят новопристигналия персонал.

По времето, когато Кихльо достигнал уговорения ъгъл на училището, той вече бил изял своя сандвич, а Харолд го очаквал нетърпеливо.

— Пак закъсня, Сънливко! — сопнал му се той.

— Още не са подали сигнала за засичане. Тъй че не сме закъснели.

— Недей да спориш! Инатиш се като малко дете. Тръгвай да вървим!

Харолд показвал пътя. Предполагал, че това е негово изконно право. Не само бил по-възрастен от Кихльо (в неговото лично време, защото в действителност, погледнато през призмата на непрестанно разширяващата се вселена, Кихльо бил роден няколко седмици преди пра-прадядото на Харолд), но също така и притежавал по-масивно телосложение (три към едно в полза на Харолд). Харолд Врочек бил високо момче с русолява коса и очи с цвят на френско грозде. Двамата с Кихльо били почти еднакви на ръст, но не това предизвиквало раздразнението на момчето. За негова изненада, оказало се, че Кихльо не му отстъпва по сила. Под изсушената на вид, каишоподобна хичиянска кожа се криели неимоверно силни мускули и сухожилия. Въпреки че Харолд положил огромни усилия, за да изкатери стълбите към доковата платформа преди Кихльо, хичиянецът го следвал без никакво видимо усилие. Дори стигнал пръв горе, което предизвикало Харолд да подвикне заядливо: „Ей, Сънльо, внимавай да не се изпречиш на пътя на някой механичен носач!“