Читать «Гейтуей IV» онлайн - страница 171

— Предполагам, че си направила страхотно впечатление на всички?

Алисия се засмя.

— Уви, не, колкото и да ми се искаше!

Това ме изненада.

— Защо, да не са били обратни? Или слепи?

Тя се изчерви, очевидно доволна от комплимента.

— Нямате представа каква картинка бях тогава. Бях висока и кльощава и ми викаха „хичиянката“!

— Но сега си направо възхитителна — не се сдържа Касата. — Чакай, как така стана, че те изпуснаха? Говоря за апандисита. Нямаше ли доктори наоколо?

— Разбира се. Пълното медицинско обслужване функционираше и веднага ми предложиха да ме излекуват. Казаха, че ще могат също да извършат някои козметични промени — ще намалят дължината на костите, ще добавят тук-там по малко плът, ще коригират чертите на лицето ми. Но аз не исках частични промени, Хулио. Мечтаех да съм наистина красива и имаше само един начин да го осъществя. Да ме прехвърлят в гигабитовото пространство. И аз го избрах.

Изведнъж от цветната леха се надигна една позната фигура и произнесе с тържествен глас:

— Сега вече знаете причината.

— Еси! — извиках аз. — Ела бързо!

Защото фигурата принадлежеше на Алберт Айнщайн.

— Божичко, Алберт! Къде се изгуби, човече?

— О, Робин! Пак ли ще подхванем метафизичната тема?

— Нямах това предвид — облегнах се във фотьойла и го погледнах. Не изглеждаше променен. Стискаше познатата незапалена лула, чорапите му бяха смъкнати, а перчемът му — разпилян във всички посоки. Той се приближи и приседна на една табуретка срещу нас.

— Знаеш ли, Робин, съществуват някои чисто метафизични отговори на този въпрос. Не съм бил „някъде“. А и този, който е бил „там“, не съм „аз“.

— Честно казано, нищо не разбирам — признах си аз. Но не беше съвсем вярно. По-скоро се надявах, че не разбирам.

Той кимна, а на лицето му се четеше безкрайно търпение.

— Робин, успях да се свържа с Враговете. По-точно, те ме потърсиха. И още по-точно, този „Алберт“, който разговаря в момента с теб не е твоята програма „Алберт Айнщайн“.

— А кой е тогава?

Той се усмихна и тогава си дадох сметка, че вече разбирам всичко.

22. И НЕЗАВЪРШЕЦИ

Когато бях тригодишно хлапе в Уайоминг, никой не ми казваше, че не бива да вярвам в Дядо Коледа. Вярно, майка ми никога не е твърдяла, че той съществува, но никога и не го е отричала.

През целия си живот не съм срещал въпрос, чийто отговор да желая толкова силно. Обмислях го с цялата възможна сериозност, особено когато идеше краят на декември. Направо изгарях от нетърпение да узная истината. Не можех да чакам, докато порасна — дори до десетгодишната си възраст, която тогава ми се струваше като граница на мъдростта.

Когато бях в пубертета, се наложи да прекарам известно време в една от болниците за бедни и всяка сутрин, като минаваха на визитация, докторите ме уверяваха, че скоро ще оздравея. И не само това, но и че когато порасна, вече няма да се поддавам на страховете и неувереността си, ще мога да си намеря работа и дори ще пресичам сам улицата. Нямах търпение това да стане час по-скоро.