Читать «Гейтуей IV» онлайн - страница 168

21. ЗАВЪРШЕЦИ

Не знаех как да започна тази история, сега разбирам, че не зная и как да я завърша.

Защото всъщност това беше краят. Няма нищо друго за разказване, освен това, което се случи.

Зная, че ще прозвучи странно за праволинейните ви телесни мозъци, но вероятно вече сте привикнали да чувате от мен все странни неща.

Разбира се, аз също съм праволинеен по свой, особен начин. Затова ми беше необходимо известно време, преди да разбера какво се е случило.

Това, от което се нуждаехме най-силно в момента двамата с Еси, бе местенце, където да отдъхнем, да помислим върху преживелиците си и да съберем разхвърляните си мисли. Всъщност физическите ни носители бяха отнесени в старата ни къща край Тапаново море, където не се бяхме завръщали от години.

С нас пристигна и носителят на Алберт. Той самият все още оставаше недостъпен за призивите ни. Дори и да се намираше вътре, нямаше никакъв начин да установим с него контакт.

Еси не беше склонна толкова лесно да предава една от собствените си програми. Ето защо веднага се зае да проверява всички възможни подсистеми. В края на краищата обаче се отказа.

— Не намирам нищо сгрешено в програмата Алберт Айнщайн — призна тя. — Освен, че не работи. Като истински труп. Сякаш някой е изстискал живота от нея!

— Какво да правим? — попитах аз. Тъп, безсмислен въпрос. Просто не бях привикнал, че програмите могат да се повреждат.

Еси повдигна рамене.

— Мога да напиша нова програма.

Аз поклатих глава. Не исках нова програма. Исках си моя Алберт.

— В такъв случай най-добре да си починем малко. Аз ще надникна в градината, сетне можем да поплуваме.

— Еси, стига, моля те! Трябва да ми помогнеш! Искам да знам какво е имал предвид, когато ми каза, че не бива да се безпокоим — и какво общо имате ти, Касата и Алисия Ло с всичко това? Кое е онова, което ви свързва?

Тя прехапа устни. Изведнъж лицето й светна.

— Защо не ги попитаме?

— Да ги попитаме?

— Да. Ще ги поканим тук и нека ни отговорят. Освен това ще обядваме заедно!

Не стана чак толкова бързо.

Първо, никой от тях не се намираше физически — искам да кажа, под формата на информационен носител — на Земята. И двамата бяха все още на орбита. Не исках да се задоволявам с двойници, защото дори онова четвъртсекундно забавяне при общуването с тях ми се струваше непоносимо. Трябваше да изчакам, докато ги пратят при нас. Забавиха се, защото Касата не можа да се освободи веднага.

Не си губих времето напразно.

Без Алберт животът ми ставаше малко по-труден. Съвсем малко, защото едва ли имаше нещо, което Алберт би могъл да прави вместо мен (освен да отговаря на въпросите, които обичах да му задавам, разбира се). Така че сега аз бях този, който се скиташе из света, за да научи какво става.

Много, но не всичко, което открих, можеше да ми помогне.

В началото имаше изблик на неудържима паника. Обединената служба предаваше тревожни съобщения за печалното състояние на своя боен флот, настойчиви молби незабавно да се започне построяването на нов, по-голям и по-мощен, следвайки принципа, че ако опиташ и не успееш с нещо, трябва да продължаваш в същия дух до безкрайност.