Читать «Гейтуей IV» онлайн - страница 158

— О, Робин! Дори не можеш да смяташ като хората.

— Какво? — опулих се аз.

— Първо — поде делово тя, — ти нямаш две жени, освен ако не броиш моя телесен първоизточник.

— Говорех за…

— Много добре зная за какво говориш, Робин. За мен и за твоята голяма любов Джел-Клара Моинлин, която непрестанно се появява в живота ти, за да напомни за себе си. Този въпрос вече го обсъждахме. Не е проблем. Зная, че повече държиш на своята мъничка, вярна, Сгъваема Еси.

— Това е така, но…

— Второ — прекъсна ме тя с решително махване на ръката, — що се отнася до заплахата срещу нашата вселена, да, има такава. Голям и много сериозен проблем. С който предстои да се справим по най-добрия начин. И какво остава? Вече забравих…

— Ами, например това, че двамата с теб въобще не съществуваме — напомних й аз.

— Точно така. Но не сме и мъртви, ако ми позволиш да отбележа. Само безтелесни, ако може така да се изразя. Лишени от плътта, но все така живи. Току-що ти го демонстрирах, мътните те взели! — добави тя и кимна към леглото.

— Да, зная, беше наистина чудесно и като го казваш…

— Не, не разбираш!

— Е, поне в рационален смисъл. Cogito, ergo sum²⁰, нали?

— Точно така!

— Трудното е, че просто не съм в състояние да го възприема.

— Ах! — извика тя. — О! Разбирам! Да го възприемеш, значи! Първо цитираме Декарт, после пробутваме фройдистки лафчета! Дим и пушек, ето какво правиш, Робин. Пускаш димна завеса пред проблемите си.

— Но не разбираш ли…

Не можах да довърша, защото тя постави длан върху устните ми. След това се изправи и се доближи до вратата.

— Робин, скъпи мой глупчо, кълна се, че те разбирам напълно. — Тя вдигна халата от пода и пъхна ръце в ръкавите. — Съгласна съм, че не с мен трябва да говориш за това, а с него.

— С него? С кого?

— С психоаналитика ти, Робин. Ето. Облечи се.

Тя ми метна халата и докато се изправях объркан, излезе и остави вратата отворена.

След минутка на прага стоеше възрастен мъж с печално изражение.

— Здравей, Робин. От доста време не сме се срещали — произнесе моят стар приятел — програмата Зигфрид фон Шринк.

— Зигфрид, не съм те викал.

Той кимна, усмихна се и се разходи из стаята. Изгаси няколко светлини, дръпна завесите и остави само лампиона зад леглото. Възцари се успокояващ сумрак.

— Не желая да разговарям с теб! — извиках му аз, — Освен това тази стая ми харесва такава, каквато си беше.

Той се настани в един фотьойл до леглото и забоде очи в мен. Сякаш нищо не се беше променило. Леглото не беше легло, а кушетката, на която бях прекарвал безброй часове в мъчителна агония.

— Хайде, стига, Робин. Промених някои неща, за да те предразположа към откровен разговор. А сега по-добре ми кажи какво те безпокои, вместо да обсъждаме околната обстановка.