Читать «Денят на второто рождение» онлайн - страница 2

Колкото повече мислех за този случай, толкова по-малко разбирах какво означава, защо го видях. До навършените мои четирийсет и четири години подобно лично събитие не бях преживяла. Следващите три дни бях в очакване „екранът“ отново да се отвори, но това не се случи… На 12 януари отивах за вечерна служба в храма „Св. Александър Невски“ и пред входа видях монтирани уредби. От улицата на парламента прииждаха хора за протестен митинг заради обедняването, безработицата, поскъпването на храната, все по-трудния живот, срещу който профсъюзите и Църквата не можеха да направят нищо. Беше почти същото, което видях пред очите си вкъщи на 8 януари сутринта — от улицата на парламента към „Св. Александър Невски“… Протестиращите не влязоха в храма, но тази вечер не се чу нищо от вечерната молитва, тъй като гласът на тонколоните ехтеше на стотици метри околовръст… Очаквах седмици, месеци да видя следващите предсказани събития, ала те не дойдоха със същата скорост, с която лентата се изнизваше пред очите ми в началото на 8 януари.

През лятото на 1998 г. около 50 човека бяхме поканени на пътешествие за вярата до Тезе във Франция. Организаторите знаеха, че икономическото положение на България не позволява на младите хора да пътуват свободно, затова поемаха всички разноски около пътуването: нощувка, храна, път. Не вярвах, че ще бъда включена в групата, но така или иначе на 9 август 1998 г. тръгнахме от София. Водач ни беше Стефан Пашов, който преди потеглянето каза по микрофона на автобуса: „Братя и сестри, молете се!“ Бях забравила вече този глас от януари 1994 г., но когато го чувах десетки пъти, повторен от устата на хиляди млади хора в Тезе, се досетих, че той ми беше предсказан като лично преживяване… В началото на лятото на същата година някои съратници на хосписа бяхме поканени и на празниците „Католикентаг“ в гр. Майнц, Германия. Този стар немски град е толкова романтичен и чист, че напомня средновековна приказка. Сутринта, докато се разхождахме по уличките, не вярвах на очите си — същите островърхи къщи, които бях видяла на 8 януари преди 4 години и мислех, че никога няма да се докосна до тях на живо. С нас беше основателката на хосписа Донка Паприкова, която немците често наричаха с думите „майне мути“.

Когато започна да се говори, че цар Симеон ще дойде в България, вече бях сигурна, че това ще се случи; вярвах, че ще спечели изборите, защото се превърна в една от поредните илюзии за по-добър живот на много хора. Никога не съм седяла с него на една маса, но по времето на управлението му бях сред онези българи, които нямаха на трапезите си почти нищо и се страхуваха за оцеляването на семействата си.