Читать «Гадателката» онлайн - страница 5

* * *

Мишката реши, че Уестърли прилича на останалите извънземни светове. На пръв поглед изглежда съвсем разумно устроен, но когато се вгледаш по-отблизо, откриваш все по-малко смисъл в организацията му.

— Какво мислиш? — попита Мерлин, докато караше фургона по главната улица на човешкия квартал.

— Не ми харесва — отговори Мишката.

— Защо?

— Само погледни как улиците криволичат и завиват, за да се влеят в себе си. Или небостъргачи без прозорци и врати, или едноетажни сгради, целите от стъкло и с по петнайсет врати. Не знам дали съм способна да ги опозная за десет минути.

— Придържай се само към човешките жилища — посъветва я Мерлин. — И без това не ни трябват никакви извънземни предмети.

— Не е толкова просто — промърмори тя. — Кои са човешките къщи? Ако избера погрешна сграда, мога да се изгубя вътре за повече от час дори. Имам ужасното чувство, че всеки коридор завършва със стена, а всяка стълба е една безкрайна въртележка.

— Преувеличаваш.

— Не е вярно. Нали моето мнение е най-важно? — Тя направи пауза. — Твоята информация беше погрешна. Тази планета никога не е виждала двайсет хиляди души накуп. Ще се учудя, ако са повече от хиляда.

— Нека да направим един компромис — Мерлин спря фургона.

— Какъв?

Той кимна с глава към огромна сграда от стъкло и стомана на отсрещната страна на улицата.

— Хотел „Кралските оръжия“. Притежаван и управляван от хора. Имаме цял ден да го изучим. Нека влезем в него, да обядваме и да го разгледаме. Ако свикнеш с обстановката до свечеряване, това ще е единственото място, което ще удариш.

— Предложението е честно — съгласи се тя.

— Ще те настигна, щом намеря място за фургона.

Докато го чакаше, тя обиколи хотела и набеляза откъде ще се промъкне по-късно вечерта — вентилационния отвор на приземната баня. Покриваше го решетка, върху която можеха да паркират фургона. Беше влязла вече във фойето, когато Мерлин я настигна.

— Е, научи ли нещо? — попита той.

— Две неща. Първо, знам как да проникна вътре.

— Чудесно.

— И, второ — продължи тя, като посочи един робелианец и трима лодинити, — тук отсядат не само хора.

— Всички си имат собствени етажи — Мерлин сви рамене. — Трябва просто да разберем кои са.

— Ами ключалките?

— Сигурно са стандартни, свързани с главния компютър на сградата, за да могат да променят комбинациите по всяко време. — Той замълча за миг. — Дори да забравиш половината от уроците ми, ще ти отнеме по-малко от трийсет секунди да се справиш с всяка от тях.

— Нямаш нищо против да ги проверим преди представлението, нали?

Той вдигна рамене.

— Както искаш.

— Хрумвало ли ти е, че е по силите ти да плячкосаш петдесет стаи до вечеря? — предложи тя.

Мерлин поклати глава.

— Говорили сме вече за това. Единствената причина да не сме арестувани досега е, че крадем само когато имаме алиби.

Тя не отговори, но продължи да оглежда внимателно ъглите, коридорите и всички възможни места за спотайване. Нямаше как да е съвсем сигурна, преди да проникне в стаите, но от това, което видя, изглеждаше, че повечето, ако не и всички гости на хотела от човешки род използваха асансьорите вдясно от рецепцията, които ги отвеждаха от четвърто до девето ниво. До нива две и три се стигаше чрез плавно движещи се ескалатори отляво на рецепцията, а на пръв поглед те се използваха единствено от канфорити, лодинити и робелианци.