Читать «Колекцията» онлайн - страница 37

Ники бе отминал Деветдесет и осма улица, преди да осъзнае, че не е видял тромавото съоръжение на старото увеселително влакче, после с изненада забеляза, че е изпотрошено. Обърна се и започна да се отдалечава с мушнати в джобовете премръзнали ръце и свити срещу вятъра рамене. Усещаше горчивината в устата си и тя изтласка свежия солен вкус на море в устните му…

Когато се прибра, колата го чакаше. Зад волана седеше Луи. Луи, единственият човек, на когото знаеше, че може да се опре. Луи, който не забравяше услугите.

— Веднага, щом се приготвите, дон Сепети — рече Луи. — Хубаво е да ви го кажа отново. — Луи наистина го мислеше.

Ники забеляза признаци на мрачно примирение в очите на Мари, когато влезе в къщата и смени пуловера си със сако. Спомни си за времето в гимназията, когато му се беше налагало да прави преразказ на къс разказ. Той бе избрал разказа за един мъж, който изчезва, а жена му си мисли, че е мъртъв, и „удобно устройва живота си като вдовица“. Мари удобно бе устроила живота си без него.

Погледна истината в очите. Тя не го искаше. Децата му щяха да изпитат облекчение, ако изчезнеше, подобно на Джими Хофа. А още повече щеше да им хареса една хубава, чиста, естествена смърт, такава, която да не е нужно да обясняват пред децата си по-късно. Само да знаеха колко близко бяха до това желанието им да се осъществи.

— Искаш ли вечеря, като се прибереш? — попита Мари. — Искам да кажа, че днес смяната ми е от обяд до девет. Да направя ли нещо и да го оставя в хладилника?

— Недей.

Остана мълчалив, докато пътуваха по „Форт Хамилтън паркуей“, през тунела Бруклин-Батъри, в долната част на Манхатън. В клуба нищо не се беше променило. Отвън видът му бе порутен. Вътре столовете бяха подредени около масата за карти, готови за следващата игра; голяма, загубила блясък машина за еспресо; телефонен апарат, за който всички знаеха, че се подслушва.

Единствената разлика беше в отношението на фамилията. О, разбира се, скупчиха се около него, отдадоха му уважението си, усмихваха се с престорени приветливи усмивки. Но той знаеше.

Зарадва се, когато стана време да отиват на Малбъри стрийт. Поне Марио, собственикът на ресторанта, изглеждаше доволен да го види. Частната трапезария бе готова за тях. Макароните и предястията бяха любимите му от годините преди затвора. Ники усети как започва да се отпуска и как част от старата мощ се завръща в тялото му. Изчака, докато сервираха десерта — каноли и силно черно еспресо. Едва тогава започна да мести погледа си от лице на лице и да оглежда десетимата мъже, които седяха в две еднакви редици като оловни войници. Кимна одобрително на тези от дясната си страна, после — на онези от лявата. Две от лицата бяха нови за него. Одобри единия. Другия му представиха като „Кармен Мачадо“.

Ники го огледа внимателно. На около тридесет години, гъста тъмна коса и вежди, сплескан нос, мършав, но здрав. Беше при тях от около три-четири години. Казаха, че бил в пандиза за автокражба, когато Алфи се запознал с него. Ники инстинктивно изпита недоверие. Щеше да разпита Джоуи колко знаят в действителност за този мъж.