Читать «47-ият самурай» онлайн - страница 26

— Добре, ще…

— Боб, да не направиш пак някой от твоите номера?

Тя го познаваше толкова добре, че понякога малко го плашеше.

— Не се безпокой.

— Познавам те. Ти си най-щастлив в пущинака с Дони фен, докато преследвате други мъже и те преследват вас.

Навремето Джули бе омъжена за Дони Фен, загинал при акция във Виетнам. Там Дони бе спасил командира на снайперистите си, останал безпомощен в джунглата с разбита бедрена става. Този командир беше Боб.

— Само се опитвам да намеря меча на онзи джентълмен от Япония. Стори ми се добър човек и искам да му помогна. Това е всичко.

— Да, но знам навиците ти. Когато си наумиш нещо, все повече се вманиачаваш и нищо чудно сам да се навиеш отново да заминеш за Виетнам. — Беше се случвало няколко пъти. — Понякога не можеш да се сдържиш. Някой идва да те моли за нещо, а ти не умееш да отказваш. На света няма по-отзивчив човек от теб.

— Да, понякога така става.

— Сега обаче никой не те кара да се вманиачаваш толкова. Това не мога да разбера. Всичко, което правиш за този човек, е много хубаво. Само че си даваш твърде много труд. Какво става? Защо се чувстваш толкова задължен? Защо е толкова важно за теб? Да не го използваш като повод да си намериш пак някоя справедлива кауза и да се развилнееш.

— Не. Чувствам, че съм длъжен да го направя заради баща си. И заради бащата на японеца.

— Баща ти е починал през петдесет и пета. Било е отдавна. Какъв дълг можеш да имаш към хора, които са умрели преди половин век?

— Дори и аз не мога да разбера, мила. Трябва да го направя. Просто трябва.

— Само не си търси повод пак да воюваш, разбра ли? Тук живеем добре. Заслужил си го. Радвай се на живота.

— Прекалено съм стар, за да воювам — успокои я Боб. — Искам само да пия и да спя и понеже ти не ми даваш да пия, остава само да спя.

— Да го видя, няма да повярвам!

6.

Голямата бяла къща

Пропусна адреса при първото преминаване през Кенилуърт, който бе дълъг малко повече от километър и се намираше на брега на езерото Мичиган на двайсетина километра от Чикаго. Къщите бяха големи, внушителни и очевидно собствениците им бяха заможни, а онези, които живееха с изглед към езерото, трябва да бяха най-богатите.

При втория опит я намери: беше я пропуснал, защото къщата изобщо не се виждаше, имаше само вход на алея, скрит сред лози под сянката на високи брястове. Трябваше да се вгледаш много внимателно, за да разчетеш числото 156 на страничната колона. Боб навлезе в алеята с взетия под наем шевролет, продължи стотина метра през тунел между дърветата и когато най-накрая внезапно излезе на светло, видя огромна скъпа бяла къща, едно от онези легендарни места с по стотина стаи, мраморни мозайки и гаражи за по шест автомобила. От онези места, където са живели великите фамилии по времето, когато още е имало велики фамилии.

Боб остави колата, слезе и почука на входната врата. След няколко минути се появи едър, брадат мъж приблизително на неговата възраст, облечен почти изцяло в черно. Явно обичаше да си посръбва, защото държеше чаша с някаква кафява течност.