Читать «47-ият самурай» онлайн - страница 23

— Леля Агнес!

— Да, госпожо.

— Добра душа беше, мир на праха й. Омъжи се за татко след смъртта на мама и макар че не си и помислям да критикувам майка си, това бяха най-хубавите години от живота му. Тя се грижеше за него до самия край.

— Да, биваше я в това.

— Скоро след това и тя почина, за съжаление. Морски пехотинец ли сте били?

— Да, госпожо.

— Случайно да сте идвали при леля Агнес през шейсет и шеста? Тогава бях на единайсет и много ясно си спомням висок млад красавец, който накара сърцата ни да се разтуптят от вълнение. Току-що се беше завърнал от Виетнам и бе получил медали. Беше племенник на Агнес, доколкото си спомням. Вие ли бяхте?

— Да, госпожо, макар че едва ли мога да се нарека красавец, ако изобщо някога съм бил. Добре си спомням онзи ден в Оранда. Това беше последната ми среща с нея. Тя ме е отгледала, след като баща ми почина, а майка ми — нейната сестра — имаше известни проблеми.

— По онова време семействата бяха задружни. Така беше. Вече не е, но в ония дни роднините си помагаха.

— Госпожо, може да се окаже напразно, но трябва да проверя нещо. Баща ми почина през петдесет и пета. Тогава леля Агнес дойде и живя у нас до петдесет и осма или и девета. Както казах, тогава майка ми се пропи. Агнес се грижеше за домакинството за известно време. Опитвам се да събера разни предмети, останали от баща ми. Той също беше морски пехотинец, после работи в полицията и умря млад. Хрумна ми, че някои вещи може да са останали при леля и сега да са у вас, че мога да намеря нещо, свързано с баща ми, което да съм пропуснал или изобщо да не съм подозирал, че съществува.

— Изглежда сериозно сте решен да запазите паметта за баща си.

— Така е, госпожо.

— Мисля, че имаше някакъв кашон. Не съм сигурна, че съм го взела при преместването. Бяха някакви вехтории, но не ми се искаше да ги изхвърлям. Това е нечий живот, не можеш просто да го изпратиш на боклука.

— Дали е у вас?

— Ако съм го взела, сигурно е в мазето. Трябва да го потърся.

— Госпожо, с удоволствие бих дошъл да ви помогна.

— Е, напоследък нямам много работа, затова нищо не ми пречи да потърся сама. Кажете ми адреса си и ще видим какво ще намеря.

И така, три седмици по-късно, три седмици, които Боб прекара сам в имота си, въртейки косата всеки ден, режейки къпини и тръни, от Роаноук се получи голям плик.

Боб го отвори същата вечер.

Ох, Боже!

Първото, което видя, бе негова снимка с майка му в рядко трезво състояние и строгата леля Агнес, седнали около масичка за пикник. Той носеше бейзболна шапка с щампа на „Кардинале“, фланелка с къси ръкави и дънки, ръцете и краката му изглеждаха страшно хилави. Отзад имаше надпис с избледняло лилаво мастило: „Боб Лий, Ърла Джун и Агнес, Литъл Рок, 5 юни 1958“.

Снимката не събуди никакви спомени, абсолютно никакви.

Боб намери смъртния акт на майка си, няколко пожълтели застрахователни полици, шофьорската й книжка, спестовна книжка с печат „НЕВАЛИДНА“, няколко коледни картички от съседи, чиито имена не му говореха нищо, некролог за Ърла Джун от местния вестник на форт Смит, златно кръстче на брошка, която майка му очевидно е носила, още няколко снимки, предимно на непознати хора, още няколко официални формуляра и писма, повечето неотворени.