Читать «47-ият самурай» онлайн - страница 2

„Преди всичко ние ще браним самоотвержено този остров.

Ще изстрелваме снаряд след снаряд и ще унищожаваме вражеските танкове.

Ще проникнем в тила на врага и ще го унищожим.

С всеки залп безгрешно ще поразяваме враговете.

Дълг на всеки мъж е да убие десет врагове, преди да умре.“

— Страх ме е, господин капитан — призна войникът.

— Мен също — отговори Яно.

Малката империя на капитана се простираше и навън. От двете страни на бункера бяха разположени шест гнезда с по една лека картечница „Намбу“, обслужвани от картечар, пълнач и по един или двама стрелци с автомати. На още по-предна позиция имаше малки окопи, в които чакаха мъчениците, въоръжени с карабини. За тях нямаше шанс да избягат; знаеха, че са обречени. Задачата им бе само да убият своите десет американски войници, преди да умрат. Тяхното положение беше най-тежко. Тук, в бункера, снарядите не можеха да проникнат. Стените бяха от бетон с дебелина метър и двайсет и армиран със стоманени пръти. Навън снарядите от вражеската флотилия можеха да разкъсат човек на парченца. Ако попадението е точно, жертвата дори нямаше да разбере какво става.

Сега, след като атаката бе започнала, капитанът се активизира. Отърси се от месеците на затъпяване, отчаянието, отвращението от безобразната храна и постоянната диария, тревогите. Най-после часът на славата наближаваше.

Само дето славата вече не го блазнеше. Тя бе за глупаците. Капитанът вярваше само в дълга.

Не беше голям оратор, но сега обикаляше позициите, проверяваше дали оръдията са правилно насочени и заредени, дали пълначите са подготвили нови ленти патрони, дали стрелците са готови да избиват американските дяволи.

— Господин капитан.

Едно момче го извика настрана.

— Да?

Как се казваше това хлапе? И неговото име не си спомняше. Всичките бяха добри момчета, от Кагошима — 145-ти полк бе набиран от Кюшу, мястото, славещо се с най-добрите войници в Япония.

— Не ме е страх да умра. Готов съм да умра за императора — заяви младежът.

— Това е наш дълг. Ние с теб сме нищо. Дългът ни е всичко.

Момчето обаче беше разтревожено.

— Страх ме е от огън. Много ме е страх от пламъци. Ще ме застреляте ли, ако се запаля?

Всички се страхуваха от огнехвъргачките. Косматите изроди нямаха чувство за чест. Изтръгваха златните зъби от устите на мъртвите японци, избелваха японски черепи, правеха от тях пепелници и ги изпращаха вкъщи, убиваха не достойно, с куршум или меч (американците мразеха хладното оръжие!), а много често от километри, с големите снаряди от морските оръдия, със самолети, а когато се приближаваха, използваха ужасните маркучи, пръскащи горящ бензин, който те убиваше бавно, сваляйки месото от костите ти. Как би могъл един воин да умре с достойнство, когато гори?