Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 64

Очакването винаги лошо се отразява на нервите ми. Аз съм мислител само в спокойно време, а в останалото съм човек на действието. Едно е да се разработи план, друго — да седиш в мръсна затворническа килия и да мислиш дали в разработения план няма слабо звено.

Ще се измъкна ли от този капан? Вероятно ще бъде трудно, но този изход трябваше да се остави като последно средство. Там, навън, ще бъда принуден да се крия и тя няма да има никакви шансове да се свърже с мен. От преживяване си изгризах ноктите. Следващият ход принадлежеше на Ейнджълин, и ми оставаше да се надявам и да чакам, че няма да се забави с правилното решение след анализа на действията ми.

След седмица започнах да полудявам. Кралският Прокурор не идваше и нямаше никакви разговори за съд и наказание. Подхвърлих им дразнещ проблем и сега те си трошат главата, без да знаят какво да направят. Почти бях решил да бягам. Да се измъкна от този смотан затвор съвсем не беше трудно. Но нали чаках съобщение от безпощадната ми любов. Разглеждах възможностите, които тя би могла да използва. Може би някакъв натиск върху двора, за да ме освободят? Или тайно да ми донесат пила и бележка, в която да пише да се измъквам със свои сили. Всеки път, когато получавах хляб, го разчупвах, търсейки нещо вътре. Нямаше нищо.

На осмия ден Ейнджълин откликна по най-присъщия й праволинеен начин. През нощта ме събуди нещо нередно. Нямаше шумове, прилепих се до вратата и през дупката видях светлина в края на коридора. Нощният пазач лежеше на пода, и плътна фигура с маска, облечена в нещо черно, стоеше над него с тояга в ръка. Приближи се друг непознат, облечен като първия, и двамата помъкнаха пазача по коридора към мен. Един от тях се порови в джоба си и извади оттам парче червен плат, което пъхна в безволевите пръсти на пазача. Когато се приближиха до моята килия, отскочих от вратата и безшумно се заврях в леглото.

Ключът заскърца в ключалката, запалиха лампата. Седнах на леглото, преструвайки се, че току-що съм се събудил.

— Кой е тук? Какво искате?

— Бързо ставайте и се обличайте, Дийбщол. Ще ви изведем оттук. — Това беше първият главорез, когото видях, тоягата още висеше от ръката му. Долната ми челюст увисна и запълзях по леглото, притискайки се до стената.

— Убийци! — закрещях. — Ето какво е намислил Уили, да ми затегне примката на шията, а след това да каже, че сам съм се обесил! Добре дошли, но не мислете, че ще бъде лесно!

— Не ставайте идиот — изсъска мъжът. — И си затворете устата. Тук сме, за да ви спасим. Ние сме приятели. — Още двама, облечени по същия начин, се появиха зад него. В коридора имаше и четвърти.

— Приятели?! — виках аз. — Убийци, ето кои сте! Скъпо ще платите за престъплението си.

Четвъртият в коридора просъска нещо и останалите тръгнаха към мен. Искаше ми се по-добре да разгледам главатаря. Това беше малък мъж, ако въобще беше мъж. Дрехите му висяха свободно, на главата му имаше маска от чорап. Ейнджълин бе примерно толкова висока. Не можах да видя повече подробности, защото бандитите се хвърлиха върху мен. Ударих един от тях в корема и отскочих, но те имаха всички преимущества. Без обувки и оръжие нямах никакви шансове, а те не се страхуваха да използват тояги. Едва сдържах победоносната си усмивка, когато ме усмириха.