Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 63

Изскърца отваряща се врата.

— Имате посетители, граф Дийбщол — каза тъмничарят, отключвайки и вътрешната решетка.

— Кажете им да отиват по дяволите! — викнах аз. — На тази гнусна планета няма нито един човек, когото бих искал да видя.

Без да обръща внимание на репликата ми, той въведе началника на затвора и двама типа в черни дрехи със сурови лица. Демонстративно ги игнорирах. Те мълчаливо почакаха охраната да излезе, след това по-слабият от тях отвори донесената папка и с края на пръстите взе оттам лист хартия.

— Няма да пиша никакво прощално писмо на самоубиец, можете да ме убиете по време на сън — изръмжах аз, вживявайки се в комедията. Той внимателно ме погледна, но лицето му не се промени.

— Това е несправедливо обвинение — спокойно проговори той. — Аз съм Кралският Прокурор и никога няма да допусна подобни действия — и тримата кимнаха с глава, като навити с една пружина, ефектът беше толкова заразителен, че едва не кимнах и аз.

— Няма да се самоубия доброволно — казах твърдо аз. — Това е последната ми дума по този въпрос.

Кралският Прокурор достатъчно дълго бе работил на мястото си, за да може да се смути лесно. Той се изкашля, пошумоля с хартията и започна:

— Има няколко криминални действия, в които може да бъдете обвинен — заговори той с дебел глас с извънредно мрачно изражение на лицето. Аз невъзмутимо се прозях. — Сред тях и осакатяване на млад човек. Но се надявам, че той няма да настоява — продължаваше той, — тъй като това само ще усложни делото. Сам кралят настоятелно ми препоръча да завърша това дело колкото може по-бързо и да възстановя мира между всички. Аз съм тук, за да претворя желанието му в дело. Подпишете това извинение и веднага ще ви откарат на борда на звездолета, отлитащ през нощта. Делото е приключено.

— Опитвате се да се измъкнете, за да скриете пиянските побои в двореца? — усмихнах се аз. Лицето на Прокурора почервеня, но той се сдържа. Ако сега ме изгонят от планетата — всичко пропадаше.

— Оскърбявате ни, сър! — проговори той. — Не забравяйте, че и вие имате вина за това. От сърце ви съветвам да приемете снизходителността на краля и да подпишете извинението — той ми подаде листа, но аз го скъсах на парчета.

— Да се извиня? Никога! — викнах му аз. — Аз защищавах честта си от пияните ви мъже и крадците-дворяни, откраднали правата, принадлежащи на рода ми.

Всички излязоха. Началникът на затвора беше единственият на моя възраст, затова именно му подсказах пътя с върха на обувката в съответното място. Всичко беше така, както трябваше да бъде. Вратата с шум се затвори пред мен — буйния, метежен, войнствен син на фрайбурската земя. Направих всичко, за да привлека вниманието на Ейнджълин, но ако това не станеше, рискувах да прекарам остатъка от дните си зад тези мрачни стени.