Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 301
Стивън Кинг
по хавлиена кърпа. Как си играеха на войници и на възрастни. Как пърдяха в часовете на госпожа Суийтсър и…
— Хей, американецо. — Само дето казваше «америйканецо» и Съли знаеше кого щеше да види, когато вдигне поглед от ръкавицата на Боби. Беше старата
— Хей, американецо, ела ти при мен. Аз защити. — И тя протегна ръце към него.
Съли тръгна към нея сред хаоса от падащи телевизори, надуваеми басейни, обувки с високи токове и обществен телефон, от който се ръсеха монети. Той вървеше към нея и изпитваше облекчение. Същото чувство, което изпитваш, когато се прибираш у дома.
— Аз защити. — Тя продължаваше да протяга ръце към него. — Горкото момче, аз защитя. — Тя го прегърна, докато около него крещяха и бягаха хора, а от небето падаха хиляди различни неща северно от Бриджпорт.
— Аз защити — повтори и Съли отново седеше в колата си. Никъде наоколо не се движеха коли. По радиото «Платърс» пееха «По здрач», а Съли не можеше да диша. Оказа се, че нищо не беше паднало от небето и всичко си беше напълно нормално, само дето не се движеха. Но как беше възможно това? Как беше възможно това, след като все още държеше ръкавицата на Боби Гарфийлд?
— Аз защити — рече старата
Съли не можеше да диша. Искаше да й се усмихне. Искаше да й каже, че съжалява, че поне някои от тях са искали да помогнат, но не му достигаше въздух и беше много уморен. Затвори очи и се опита да вдигне ръкавицата на Боби към лицето си за последен път, за да я помирише, но тя изведнъж беше станала прекалено тежка.
На следващата сутрин Дийфенбейкър стоеше край кухненската маса, облечен само по дънки. Сипваше си кафе, когато Мери влезе при него от дневната. Беше с дълга тениска и носеше «Ню Йорк Поуст» под мишница.
— Мисля, че имам лоши новини за теб — рече тя. — Средно лоши новини.
Той се обърна към нея уморено. Лошите новини трябваше винаги да идват следобед. Поне след като се е наобядвал, човек е наполовина готов да посрещне някоя лоша новина. Когато обаче се случваше сутрин, сякаш до края на деня оставаше синина на лицето.
— Каква е?
— Човекът, с когото ме запозна вчера на погребението на твоя приятел… Нали каза, че е търговец на коли в Кънектикът?
— Да.
— Исках да съм сигурна, защото Джон Съливан не е най-често срещаното…
— За какво говориш, Мери?
Тя му подаде вестника.
— Пише, че се е случило, докато се е прибирал към дома си. Съжалявам, скъпи.
«Тя е сгрешила» — беше първата му мисъл. Хората не умират веднага след като си се видял и си говорил с тях. Това му изглеждаше като неоспоримо правило.