Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 289

— Маленфант никога не е бил луд — рече той. — Не беше по-луд, от който е да е друг. Полудяваше, когато играеше на карти. Винаги търсеше още трима, за да седнат и да играят, но това не означава, че наистина е бил луд. Не беше по-луд от Пагс и неговите хармоники и от онези, които смъркаха кокаин. Освен това Рони помогна Да извадим онези от хеликоптера. В джунглата имаше виетнамци, които стреляха като луди. Маленфант е видял Как Убиват лейтенант Пакър, но въпреки това стоеше там. — Не бяха избягали и Фаулър, и Хак, и Слокъм, и Пийсли, самият Съли. Дори и след като бяха убили Пакър, те продължаваха напред. Бяха смели момчета. И ако тази смелост беше загубена във война, измислена от тъпи стари мъже, означаваше ли това, че е била безсмислена? В този смисъл означаваше ли, че каузата на Каръл Джърбър беше справедлива, след като бомбата беше избухнала в грешен час? По дяволите, много бомби бяха избухнали не когато трябва във Виетнам. Какво друго беше Рони Маленфант, когато се замислеше човек, ако не една бомба, която беше избухнала в неподходящо време?

Старата мамасан продължаваше да го гледа. Приятелката му с побелели коси и сплетени в скута й ръце седеше до него в колата.

— Те ни обстрелваха поне от две седмици — продължаваше Съли. — Откакто напуснахме долината А Шау. В Там Бой победихме, а когато побеждава, човек върви гордо, но ние отстъпвахме като стадо страхливци. По дяволите, дълго време след това не се чувствахме като герои. Нямахме никаква подкрепа. Направо ни изцедиха. Скапаната виетнамизация! Това беше такава шега!

Той замълча. Пред тях колите в задръстването проблясваха на слънцето. Зад тях нервен шофьор на камион натисна клаксона си и изведнъж Съли подскочи стреснат.

— Тогава срещнах Уили Шърман. Нали знаеш, когато отстъпвахме от долината А Шау. Изглеждаше ми познат и знаех, че съм го виждал някъде, но не можех да си спомня къде. Хората се променят страшно много между четиринайсет и двайсет и четири годишна възраст. После през един следобед той и момчетата от отряд „Браво“ седяха и си говореха за момичета. Уили разказа, че за пръв път е целунал момиче в „Света Тереза“ на празника на братството „Авила“. И аз си помислих: „Боже, там бяха момичетата от «Сейнт Гейб»“. Приближих се към него и му казах: «Може да сте били по-големи от нас, но всеки път, когато играехме футбол, ви скъсвахме задниците в гимназията в Харуич. Това беше изненада. Уили скочи и аз си помислих, че ще хукне да бяга. Изглеждаше така все едно е видял призрак. После се засмя и протегна ръка. Все още носеше пръстена на гимназията „Сейнт Гейб“. И ти знаеш какво означава това, нали?»

Старата мамасан не отговаряше. Никога не го правеше, но Съли виждаше в погледа й, че знае какво доказва това: хората бяха смешни, децата говореха какви ли не глупости, победителите никога не се отказваха, а загубеняците никога не печелеха. И Господ да благослови Америка.

— Както и да е. Цяла седмица виетнамците ни преследваха и беше ясно, че затягат обръча около нас, че се приближават с всяка изминала минута. Ние продължавахме да даваме жертви и не можехме да спим през нощта заради ракетите, и хеликоптерите и партизаните в джунглата. И после те хващаха… От джунглата изскачаха двайсет от тях и после отново изчезваха. Изскачаха и изчезваха. Просто така…