Читать «Експедиция в Преизподнята» онлайн - страница 4

— Хей! — учудено подвикна Портос — Какво ти е? Какви ги вършиш?

Жребецът мълчаливо завъртя глава.

— Може би се измори?

Жребецът подуши пътя и изпръхтя.

— Какво им става на конете? — разтревожено попита Галя.

Нейният кон отстъпваше назад, вдигаше глава нагоре, като че ли се дърпаше от нещо, и силни тръпки разтърсваха тялото му.

— Така-така-така! — измърмори Портос намръщено. — Конете отказват да продължат. Страхуват се. Излиза, че си била права, дребосъче: отпред има нещо.

Те се погледнаха един друг, после и конете си.

— Е, връщаме ли се? — попита Портос.

Попита просто така, за всеки случай. Отлично знаеше какво ще стане. И наистина: Галя скочи от коня си и каза:

— Ние не сме коне. Ще продължим.

Безполезно беше да я разубеждава. Портос с въздишка слезе от седлото, завърза конете на близкото дърво и с тон, нетърпящ възражения, се разпореди:

— Аз ще ходя напред, а ти на десет крачки зад мен. Тръгнаха, като внимаваха да вървят по средата на пътя, и внимателно се оглеждаха наоколо. Зад километричния стълб с номер 168 пътят внезапно се разклони и пред тях се откри просторна поляна, сред която се издигаше стръмна могила с плосък връх и цялата обрасла в трева.

2.

Портос и Галя известно време стояха хванати за ръце и напрегнато се вслушваха и оглеждаха. На върха на могилата като голям зелен облак се издигаше гигантски дъб, който повече приличаше на баобаб, а в сянката му се забелязваше вехта постройка с продънен покрив и черни правоъгълни зейнали прозорци. Беше много тихо.

Не се чуваха обичайното жужене на пчелите, нито цвърченето на щурците. Обедното слънце ярко сияеше в синьото небе точно над главите им. После полъхна вятър, листата на дъба зашумоляха, затрептяха и по тях заблестяха сребърни искри, нещо изскърца дълго и тъжно: беше или наполовина провиснал капак на прозорец, или ръждивите панти на някоя врата. Галя трепна и се притисна към Портос. Но вятърът отмина и всичко отново утихна.

— Аз ще отида да видя, а ти почакай тук — предложи Портос.

— А не! — решително каза Галя — По-добре да съм с теб.

Те нагазиха до коляно в тревата. Бяло пухкаво топче с писък изскочи изпод краката на Портос и се скри.

„Зайче“ — машинално си помисли Портос. Слънцето препичаше. Те приближиха подножието на могилата и се заизкачваха по стръмния склон. С всяка крачка клонестата корона на дъба все повече закриваше небето. Накрая скри и слънцето и веднага стана прохладно. Дори някак си мразовито, отбеляза наум Портос с учудване.