Читать «Игра на любов» онлайн - страница 61

Той я погледна критично, преценявайки липсата на реакция от нейна страна.

— Не си въобразяваш, че си влюбена в Гарън, нали? Не мислех, че това е възможно — твърде си разумна за такива работи! А колкото до… е, няма значение! Обещах си, че няма да се бъркам. Ще обещая същото и на теб, скъпа, ако решиш да правиш компания на стария човек. — Той добави хитро: — Би могла да бършеш праха от картините в галерията ми, ако настояваш да се занимаваш с нещо. И ми напомни да ти покажа колекцията си от табакери за енфие. Да не говорим за…

До този момент Сара беше успяла да се съвземе достатъчно, за да го прекъсне.

— Другото име на това е подкуп. На всичкото отгоре от самотен стар мъж, как не!

Той се изкиска доволно.

— Аха! Ето, че се прояви влиянието на бавачката Стагс, нали? Да не си мислеше, че си успяла да ме заблудиш?

— Аз… не можех да съм сигурна. Но ти няма да ме издадеш, нали? На никого, моля те!

Той изсумтя шумно.

— И защо по дяволите трябва да правя това и да разваля цялото шоу? Повярвай ми, момичето ми, от години не съм се забавлявал така, както от малката ти игра. Не се справяш много лошо! Заблуди всички останали, че си твоята сестра, нали? Е, браво на теб — все едно каква откачена каша сте забъркали вие двете жени. Предполагам, че инициативата е на Дилайт. Но както казах преди, няма да се бъркам.

Господ да поживи чичо Тео! Какво щеше да прави, ако двамата не се бяха преоткрили? Сара се върна замислена в стаята си, едната й половина се изкушаваше да остане и малко да полентяйства, а другата не искаше да изпусне предизвикателството. Освен това беше обещала на Дилайт. Какво значение имаше как ще прекара времето, което й оставаше? Дилайт трябваше вече да е на сигурно място в Индия и ако Карло беше толкова твърдо решен, колкото си мислеше сестра й, би трябвало вече да е на път към нея. Сара само трябваше да им спечели колкото можеше повече време — докато успяваше да поддържа маскарада.

Тя почти беше решила да се предаде и да се остави да я обгърнат с разкош, когато звънът на телефона наруши крехкото й спокойствие.

— Тук е Кавалери.

Сърцето й се разтуптя неприятно, а пръстите й се стегнаха около слушалката. Помоли се гласът й да звучи спокойно.

— О, здравей! Не очаквах да те чуя…

Тонът му беше все така грубо непреклонен.

— Без съмнение. Но има нещо, което трябва да обсъдим. Всички тези статии във вестниците например.

— Аз…

Той продължи нахално, сякаш не я беше чул.

— Не те обвинявам. Сигурен съм, че си свикнала с всичко, което правиш, когато си известен… аз не съм привикнал на такава публичност. Но има една статия, която ще излезе утре в едно от седмичните скандални издания, доколкото разбрах. — Тя почти си представяше как ноздрите му се свиват от погнуса, докато гледаше побелелите кокалчета на пръстите си, които стискаха слушалката. Искаше й се изобщо да не си го представя този звяр-шовинист! Но защо, за бога, си беше направил труда да й се обади? Нещо, свързано със статия в някакво скандално издание…