Читать «Игра на любов» онлайн - страница 15

Той не отвърна на усмивката й. Лицето му остана сериозно, а очите му я стрелнаха почти обвинително.

— Здрасти, Лу — ми казва. Само това. Сякаш не трябваше да вечеряме заедно снощи. А когато опитах да ти се обадя, не си беше вкъщи. Какво ще измислиш този път?

Тъй като очите му продължаваха да изучават лицето й, Сара за миг изпита ужас да не би той да се догажда, че в крайна сметка тя не е Дилайт. Наложи се да си напомни строго, че Дилайт и Лу всъщност не бяха се виждали откакто мама Мона го беше помолила да й стане агент. Така че той в действителност не я позна.

— Изключих телефона. — Когато не си сигурен, казвай истината! Сара впери в него ясен поглед и после сведе очи. — Аз… преди известно време имах няколко досадни обаждания, а исках да поспя.

— Ха! — Тя не можа да разбере по изсумтяването му дали й повярва или не — но това всъщност нямаше значение, нали? Дилайт не би позволила на никого да я сплаши!

— Сигурно никой не ти е казвал, че времето на агента е ценно. Имам и други клиенти, които трябва да дундуркам, хлапе, не го забравяй!

— Като Гарън Хънт? Мм… той е страхотен! Ще ни запознаеш ли?

Сара си помисли, че всъщност невероятно лесно се превъплъщава в Дилайт и се поздрави за това. Тя погледна Лу предизвикателно.

За нейна изненада той поклати глава.

— Исусе Христе! Само за това ли можеш да мислиш? Трябва да съм луд да се захващам с теб — съсипах се от тичане да ти осигуря тази роля, за да можеш да си смениш имиджа. Може би ти трябва цяла фирма за връзки с обществеността, а не агент!

Сара сложи ръката си върху неговата и тя, също като гримираното й лице, изглеждаше различно с дългите червени нокти.

— Хайде, Лу, бъди мил, моля те! Съжалявам за снощи, но наистина имах нужда от почивка. Бях… бях кълбо от нерви!

— По дяволите… какво ли само не търпя! Ти приличаш на майка си повече, отколкото съм предполагал, знаеш ли? Но повече не ми излизай с този номер, чуваш ли? Не мога да си позволя да си губя времето, госпожице Адамс!

— Съжалявам, наистина съжалявам. И обещавам да се държа прилично. Аз… аз реших да се променя. Нещо като… прераждане, знаеш.

Наблюдавайки промяната в изражението на Лу докато я гледаше преценяващо, Сара реши, че може би е пресилила нещата.

— Няма значение — каза той най-после с дрезгав глас. — Само им докажи, че съм бил прав да те пробутам за ролята на Фран, чуваш ли? Гледай да се представиш още по-добре, отколкото на пробните снимки, иначе ще стана за посмешище.

Тя все още продължаваше само да се навърта наоколо. Въпреки че трябваше да се явява рано всяка сутрин, за да се облече и да я гримират, можеше да не снимат никоя от сцените с нейно участие. Но да седи сгушена тихо в ъгъла на някоя голяма сцена, наблюдавайки актьорите и действието, не беше нещо съвсем ново за Сара, която няколко пъти в миналото беше гледала майка си „да си играе на преструвки“, както наричаше това като дете. Странно, но тя дори беше успяла да се пребори със сценичната треска, която я измъчваше цялата нощ.

Сара откри, че може да се смее — и то безгрижно — а това я изпълни с надежда: „Може би приличам на майка си повече, отколкото дори ти, Лу, би могъл да си представиш. Смятам да бъда добра в тази роля. Толкова добра, че всички ще се стреснат и ще ме забележат.“