Читать «Не пускай ножа» онлайн - страница 205
Патрик Нес
Надолу…
И надолу…
Прехвърлям няколко крачки без ритъм…
Но не падам…
Път и храсти…
Краката ме болят от стръмното…
Храсти и път…
Надолу…
— Тод?
— Дръж се!
Стигам подножието на хълма и хуквам напред.
Тя е толкова лека в ръцете ми.
Толкова лека.
Стигам до там, докъдето пътят отново се успоредява с реката, пътят към Хейвън, край него пак растат дървета, реката пак се плиска.
— Дръж се! — казвам пак, тичам по пътя, колкото мога по-бързо.
Пътят завива, завои…
Под дърветата покрай реката…
Напред зървам укреплението, което видях през бинокъла от хълма, грамадни дървени хиксове, навързани кръстато, натрупани от двете страни на пътя, но пътят е свободен.
— ПОМОЩ! — викам, когато стигам до укреплението. — ПОМОГНЕТЕ!
Тичам.
— Няма да мога… казва Виола без дъх.
— МОЖЕШ и още как! — викам. — Да не си ПОСМЯЛА да се предаваш!
Тичам.
Подминавам укреплението.
Там няма никого.
Пусто е.
Минавам през отвора за пътя, влизам зад укреплението. Спирам, колкото да се огледам на всички страни.
Няма
— Тод?
— Почти стигнахме — казвам.
— Не мога, Тод…
И главата й се отпуска.
— НИЩО ПОДОБНО! — изкрещявам в лицето й. — СЪБУДИ СЕ веднага, Виола Ийд! Отвори си проклетите очи!
И тя се опитва. Виждам как се мъчи.
И очите й се отварят, мъничко, но се отварят.
И аз хуквам отново, колкото мога по-бързо.
И докато тичам, викам „ПОМОЩ!“.
— ПОМОЩ!
— ПОМОЩ!
Дъхът й се накъсва.
— ПОМОГНЕТЕ НИ!
И не виждам НИКОГО.
Къщите, край които минавам, са затворени и празни. Пътят от черен става павиран, но все още няма жива душа.
— ПОМОЩ!
Краката ми стъпват на паважа.
Пътят води до грамадната църква в центъра на града, край нея има дървета, камбанарията грее над градския площад.
Там също няма никого.
— ПОМОЩ!
Излизам на площада, пресичам го, оглеждам се навсякъде, вслушвам се…
Празно и пусто.
Виола диша тежко в прегръдката ми.
А Хейвън е пуст.
Стигам до средата на площада.
Нито виждам, нито чувам жива душа.
Завъртам се пак.
— ПОМОЩ! — изплаквам.
Но тук няма никого.
Хейвън е напълно празен.
Тук също няма надежда.
Виола се изплъзва малко от ръцете ми и аз трябва да коленича, за да я прихвана. Ризата ми е паднала от раната й и аз я притискам с длан.
Нищо не ни остана. Раницата, бинокъла, книгата на мама — сега се сещам, че така и ги зарязах на хълма.
Аз съм всичко, което тя има на света, тя е всичко, което аз имам. Аз и Виола.
А кръвта й тече толкова
— Тод? — казва тя тихо и неясно.
— Моля те — казвам, сълзите ми текат, а гласът ми прекъсва, — моля те.
— Е, след като молиш толкова учтиво — долита един глас през площада, съвсем леко повишен.
Вдигам очи.
Иззад църквата излиза един-единствен кон.
С един-единствен ездач.
— Не — прошепвам.
Не.
— Да, Тод — казва Кметът Прентис. — Боя се, че да.
Той почти мързеливо преминава с коня през площада, право към мен. Изглежда спокоен и невъзмутим както винаги, по дрехите му няма следи от пот, носи дори ръкавици за езда, дори ботушите му са лъснати.
