Читать «Не пускай ножа» онлайн - страница 204
Патрик Нес
Не му обръщам никакво внимание.
Коленича и отпускам Виола на прашния път.
— Боли, Тод — казва тя тихо.
Слагам я да седне, смъквам раницата, свалям ризата от гърба си, смачквам я на топка и я притискам върху раната.
— Натискай силно, чуваш ли ме? — казвам, а гневът ми расте като лава. — Ще се забавя само секунда.
Вдигам очи към
— Ставай — казва той, конят му все така подскача и нервничи, но сега заради жегата, която лъха от мен. — Няма да повтарям, Тод.
Аз се изправям.
Правя крачка напред.
— Казах горе ръцете — повтаря Дейви, конят му пръхти и процвилва, и пристъпва от крак на крак.
Аз закрачвам срещу него.
По-бързо.
Докато вече тичам.
— Ще те застрелям — вика Дейви, размахва оръжието, опитва се да удържи коня, чийто Шум пищи
— Не, няма да ме застреляш! — изкрещявам, засилвам се право срещу главата на коня и го блъсвам с Шума си.
Конят се изправя на задните си крака.
— Мътните да те вземат, Тод! — вика Дейви, върти се неконтролируемо, старае се да укроти коня със свободната си ръка.
Аз скачам напред, плесвам коня по шията и отскачам назад. Конят цвили и пак се изправя.
— Мъртъв си! — крещи Дейви и прави пълен кръг, конят се върти и върти.
—
И тогава виждам възможността си…
Конят цвили високо и тръска глава нагоре-надолу…
Аз изчаквам…
Дейви дърпа юздите…
Аз се привеждам…
Изчаквам…
—
Опитва се пак да дръпне юздите…
Конят се завърта още веднъж…
Аз изчаквам…
Конят донася Дейви точно пред мен, както се е навел на седлото…
Ето я моята възможност…
Юмрукът ми е готов и изчаква…
Удрям го право по лицето като с чук…
Кълна се, че усещам как носът му се чупи под удара ми…
Той извиква от болка и пада от седлото…
Изпуска пистолета в прахта…
Аз отскачам назад…
Кракът на Дейви остава закачен в стремето…
Конят пак се изправя на задни крака…
Аз пак го плесвам, колкото сила имам…
И на коня му писва…
Втурва се обратно нагоре по хълма, кракът на Дейви е още в стремето, той подскача тежко по камъните и прахта, влачи се по склона…
Пистолетът е в прахта…
Аз тръгвам към него…
— Тод? — чувам.
Няма време.
Няма никакво време.
Без да мисля, зарязвам пистолета и хуквам надолу към Виола, отпусната до храсталаците.
— Мисля, че умирам, Тод — казва тя.
— Не умираш — отвръщам, обвивам раменете й с една ръка, а другата пъхам под коленете й.
— Студено ми е.
—
По него няма да стигна достатъчно бързо Скачам право надолу. Право надолу през храстите.
— Хайде! — казвам високо, а Шумът ми се отнася нанякъде и цялата вселена се свива до краката ми.
Хуквам.
През храсти…
Сека пътя…
През още храсти…
Сека следващата извивка…
Надолу и надолу…
Ритам буци пръст и прескачам клони…
Препъвам се в корени…
— Дръж се — казвам на Виола. — Дръж се, чуваш ли ме? Виола стене всеки път, когато се приземявам по-тежко. Но това означава, че все още диша.
