Читать «Не пускай ножа» онлайн - страница 2

— Манчи! Върни се веднага!

— Катерица!

Тичам и ритам високата трева, а по обувките ми полепват плодчета от нея. Едно се размазва и оставя на маратонката ми зелено петно, а от опит знам, че тия петна не се почистват.

— Манчи! — вече съм бесен.

— Катерица! Катерица! Катерица!

Той лае под дървото, а катерицата се мята насам-натам по ствола и го дразни:

— Хайде, смотано куче — казва нейният Шум, — хайде, ела, хайде, хвани, хайде, ела, хайде, хвани. Смотано, смотано, смотано.

— Катерица, Тод! Катерица!

Мътните го взели, това животните са големи тъпаци.

Хващам Манчи за нашийника и го удрям силно по задната лапа.

— Ох, Тод? Ох?

Пак го удрям. И пак.

— Ох, Тод?

— Хайде, тръгвай! — казвам, а моят собствен Шум вилнее толкова силен, че едва си чувам мислите, за което след малко ще съжалявам като стой, та гледай.

— Смотано момче, смотано момче — мисли катерицата към мен. — Ела хвани, смотано момче.

— Я върви на м… си — викам аз, само дето не казвам „м“, а казвам оная дума, дето е скрита зад „м“-то.

Ама преди това трябваше хубавичко да се огледам дали съм сам, ама наистина хубавичко.

Щото ето ти го Аарон, точно пред мене, изправя се от тревата, изниква от нищото и ме шамаросва силно през лицето, издрасква ми бузата с големия си пръстен, а после ръката му се връща назад, само че свита вече в юмрук и ме удря по скулата, но поне на носа ми му се разминава, защото аз падам в тревата, мъча се да избегна ударите му, пускам нашийника на Манчи и той хуква обратно към катерицата и лае като луд, предателят му с предател, а аз тупвам в тревата на ръце и колене, а плодчетата ме омазват целия.

Стоя коленичил там, на земята, и дишам.

Аарон е изправен над мен и неговият Шум достига до мене като парчета от ръкописа на следващата му проповед и всичко е само едно безкрайно „мери си приказките, млади Тод“ и „да открием саможертвата“ и „светостта избира пътя“ и „Бог чува“ и цялата вълна от образи, които са в Шума на всеки човек, познати образи и проблясъци от…

Какво? Какво, да му се не види беше…?

Но шумен къс от проповедта блокира последната му мисъл, а аз вдигам глава и поглеждам Аарон в очите и изведнъж вече изобщо не искам да знам мислите му. Усещам вкуса на кръвта, която тече от мястото, където пръстенът му поряза устната ми, и вече изобщо не искам да знам нищо. Той никога не идва тук, мъжете никога не идват тук, имат си техните причини мъжете, така че тука идваме само аз и моето куче, обаче ето ти го и Аарон, а аз не искам, не искам, не искам нищо да знам.

Той ми се усмихва в брадата си, усмихва ми се и гледа надолу към мене, паднал в тревата.

Един усмихнат юмрук.

— Езикът, млади Тод — казва Аарон, — ни оковава като затворници на една верига. Нищо ли не си научил в Църквата, момче?