Читать «Не пускай ножа» онлайн - страница 5

Манчи вдига крак пред всяко нещо, което му попадне пред погледа, докато най-после вероятно му се свършва пишкането и той се отправя към един храст, като си мърмори сам на себе си. Предполагам, че отива да си свърши и другата работа.

Но блатото няма нищо против. Как би могло? То цялото е живот, който се върти в кръг, преповтаря се вечно, самоизяжда се, за да расте пак и пак. Не, не искам да кажа, че това е причината тук да няма чак толкова Шум. Разбира се, че има Шум, от Шума не може да се избяга никога и никъде, но е по-тихо, отколкото в града. Чува се говор, но той е различен говор, защото в блатото вирее само любопитство: съществата искат само да разберат кой си и дали си опасен. А градът отдавна знае всичко за теб, но иска да знае още и още, а после да ти натяква и да те измъчва с онова, което знае, да те измъчва, докато те разкъса на парчета и в теб не остане нищо твое, нито едно късче.

Блатният Шум от друга страна… Оо, блатният Шум се състои само от птичета, които си мислят своите малки птичи тревоги:_Къде е храната? Къде е гнездото? Къде е безопасно?_ А малките сиви катерици, проклетници до една, които, ако те виждат, те дразнят, а ако не те виждат, се дразнят една друга, както и червените катерици, дето приличат на глупави малки деца, а понякога в листата се крият блатни лисици и човек може да ги чуе как преправят Шума и той започва да звучи като Шум на катерица, защото лисиците ядат катериците, а пък много рядко можеш да чуеш някой мейвън да пее странната си песен, а пък веднъж дори видях как един касор притича на двата си дълги крака, кълна се, ама Бен каза, че нищо не съм видял, защото, вика, касорите отдавна са изчезнали от блатото.

Не знам. Аз вярвам само на себе си.

Манчи излиза от храстите и сяда до мен, щото аз съм се спрял точно насред пътеката. Той се оглежда, за да види дали не съм видял нещо особено, заради което съм спрял и казва:

— Хубаво ако, Тод.

— Не се съмнявам, Манчи.

Само да не вземат пак да ми подарят някое тъпо куче за следващия ми рожден ден. Тази година искам да получа ловджийски нож, като онзи, който Бен носи закачен на колана си отзад на кръста. Е, това вече би било истински мъжки подарък.

— Ако — тихичко казва Манчи.

Продължаваме нататък. Групичката ябълкови дървета е доста навътре в блатото, човек трябва бая да повърви по пътеката, а после да прескочи един паднал напряко дънер, а Манчи не може да го прескочи сам и винаги трябва да му помагам: Стигаме дънера, аз хващам кучето през корема и го качвам отгоре. Той много добре знае защо го вдигам, обаче пак рита като луд с всички лапи, прилича на паяк, който се спуска по нишка, и въобще прави фасони за нищо.

— Кротувай, глупчо!

— Долу, долу, долу — лае той и плува отчаяно във въздуха с лапи.

— Идиотско куче.

Пускам го отгоре върху дънера и сам се покатервам до него. После двамата скачаме от другата страна, Манчи тупва на земята и вика „Скок!“ и продължава да лае все „Скок! Скок!“ и да тича наоколо.