Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 52

— Не мога да ви кажа — отговорих му.

— Защо?

— Аз не съм я чел още.

— Защо? Нямате време?

— Не, нямам кураж.

Когато г. Манчев изслуша психологическите мотиви, които ми правеха толкова труден прочита на книгата му, той ги намери уважителни и има добрината да се съгласи с мене. После клюмна с глава и прибави меланхолически:

— Представете си, три месеца как съм напечатал „Клането в Батак“, а само седем книги съм продал!

Кога тръгнах за Родопите, аз взех книгата с мене и намерих я написана доста вещо и проникната навсякъде с искрена патриотическа скръб. Значи, не е лоша и не за това не се купува. Признанието на г. Манчева, прочее, дава мярката на психическата енервираност, в която още продължава да се намира българската публика — при някои спомени…

Да, никой няма кураж да чете за Батак.

Както и да е, аз вече тръгвах към него.

XXI. Из долината на Мътница. — Бусакът. — Нови видове

Тоз час навън от Лъджане пътят залъкатуши между посеви от зелени ленове и царевица. Вървяхме сега из напречната хоризонтална линия на Н-то, която съединява две вертикални. Тая равнина, дълга два часа нещо, се оросява от речката Мътница, която два пъти минувахме и твърде заслужено носи името си. Тя иде от Баташкото блато, като си намира път през един разцеп на Каркария. Сутренното слънце, високо излязло над черните ридове на Каркария, озаряваше с някаква пролетна свежест живописните с бориките си хълмове на дясно и от мене; по тревите и билките трептеха още капчици от росата. Денят бе прекрасен, небето чудно синьо. Медю (Мехмед), кираджията, който е речовит, постоянно ми сочи нивята на дяда Даскала, моят лъджански ханджия. Научаваме се, че той бил богат землевладелец, защото недвижимите му имущества възлазят на стотина уврати спорна и плодовита земя. Медю ми посочва една нива, до която печално стърчи щъркелът на един пресъхнал кладенец.

— Виж, казва ми той, тая нива по-напред, в турското, беше селска ливада, и селото оставяше да коси сеното й само един човек. А пък тоя човек беше борчлия да пази и да чисти тоя кладенец, да нагледва и да чисти баните. За хаират беше…

— А защо е сега пресъхнал кладенецът, и баните — мръсни?

— Селото, за да спечели три-четири лири, продаде ливадата на дяда Даскала. И от тогава, както видиш, запусте всичко.

Тия думи на Медя не ми казваха нищо ново за осъдителната наша черта да се отнасяме с немарение към запазването общеполезни постройки. Само турците бяха способни да ги ценят и правят жертви за подобни неща. Обичаят на хаират е една от първите техни граждански добродетели. Безбройни и великолепни обществени сгради: джамии, мостове, чешми, които вред у нас наумяват за пребиванието на турците, свидетелствуват за тая истинна хуманна черта в тяхните нрави. Самите християни оставят безпечно да се разсипват тия постройки, гдето турците там отсъствуват, или, по бедност немогат да ги поддържат.

Из пътя към нас се присъедини и едно момче, яхнало на муле, което отиваше за Ясакория, село отвъд Батак.

Най-напред мълчаливо и свенливо, то най-после продума и тутакси, както става във време на пътуване, завърза се, без никакво запознаване, жив разговор между нас. Иванчо е естествено развито селянче, грамотно, защото намери Ракитово на картата, па много силно се интересува за София. Тя стои във въображението му, като един чудесен и вълшебен град, за който то слушало от някои селяни-солдати. Особено той е любопитен да знае колко ли струват златните лъвове на Шарения мост… Разпитванията му се учестяваха, и все детински и незначителни. Подосади ми, и аз незабелязано въдворих разговора между него и Медя; и разговорът се пренесе на почвата на местните интереси. С учудване аз пак слушах водача си да приказва на един език, съвсем отличен от езика на първия ми водач по Арапчал. Тоя език бе същият, който се говори в пазарджишко. Обяснявам си това с честото Медюво посещаване Пещера и други полски места в качеството си на кираджия.