Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 71

Между впитите в земята като чудовищни вени коренаци зееше отворът й. Достатъчно широк да влязат хората, твърде тесен за огромното страшилище. Тримата се намъкнаха вътре и се притиснаха към отсрещната стена, по-далеч от напиращата да се провре подир тях ужасяваща глава. И понеже това не й се удаде, огромните й зъби застъргаха пролуката, дано я разширят.

Дали щяха да постигнат това?

Хората опитаха да се покатерят по вътрешната стена на хралупата, покрита с наядена от червеи, прогнила дървесина. Не успяха. Всеки път, когато понечеха да опрат крак в някоя издатина, тя се превръщаше мигом в прах.

Наоколо лазеха, подплашени от присъствието им, безброй гигантски стоножки и паякоскорпиони, ужасни на вид, все едно смачкани от валяк огромни паяци, тънки като хартия и за щастие съвсем безобидни.

Пробяга истински паяк, с тяло колкото кокоше яйце. Този вид обикновено напада, скача повече от метър, хапе. И то твърде болезнено. Ала тоя имаше само едно желание — да се шмугне час по-скоро в някоя пукнатина.

С привикването към полумрака уплашените самозатворници почнаха да различават и други твари край себе си. Високо над главите им висяха окачени множество прилепи, от тия, дето опрашват цветовете на баобабите, а наоколо се бяха вцепенили, всеки, където бил заварен, хамелеони, сцинкове, гекони. Едра агама поклащаше червената си глава — все едно тюрбан.

Внезапно между краката на хората профуча дълго тънко тяло, про-фуча като зелена стрела.

— Мамба! — извика пилотът, докато още оправяше натъртеното си тяло.

Тя е най-бързата отровна змия, но за щастие тоя път нямаше никаква охота да напада, ами пропълзя и се изгуби нейде из тревата.

А чудовището не се укротяваше. Блъскаше муцуната си в отвора, гризеше го със зъби, напъваше се да промуши вътре свободната си от веригата лапа.

Доктор Бор сега разчиташе на едно — да ги забрави, ако стоят съвсем неподвижни. Условният рефлекс на гущерите трае само няколко минути, което издава слаба памет, и угасва. Стига нещо друго да отвлече вниманието им.

Догадката му се оказа вярна. Тиранозавърът мерна препускащото из саваната стадо антилопи. И се втурна нататък. Но синджирът не му позволи, спъна крака му и той се отърколи на земята. Не беше право да се каже „отърколи се“, напротив, сгромоляса се с грохот. Скочи веднага, направи още няколко опита да се освободи, но все безуспешни.

И се отказа. Той се върна назад, надникна в хралупата, видя треперещите хора и отново загриза.

Ако не беше веригата, ако не беше толкова здрава, хищникът да се бе запилял отдавна из полето. Да бе забравил, да бе зарязал сврените в дървената си тъмница хора. Но тя беше яка, държеше, не пускаше, след всеки негов опит да побегне го връщаше обратно, връщаше го все към хралупата.

Не се ли скъсаше — а засега нямаше надежда за това, нарочно за такава цел беше правена, — щеше да го държи, докато умре от глад. А влечугите изтрайват дълго без храна. Повече от хората. В действителност нямаше опасност от гладна смърт. Все някоя спасителна експедиция щеше да открие пленниците му. Но тогава можеше да бъде убит динозавърът, а Патрик Бор не желаеше това.