Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 70

Но защо — щом като тъкмо той им беше нужен?

Дали се налагаше да отпрати обратно самолета с пилота, та да изясни положението и ако може, да помогне? Или да чака?

Ученият прегледа пушката си. Имаше още няколко патрона, достатъчни да държат в сън тиранозавъра до вечерта. А след това? Той пристъпи няколко крачки. Време беше да провери дали упойката още действува. Да види клепачите на исполина.

Може би не прояви нужното благоразумие. А в живота всяко неблагоразумие се заплаща. Скъпо.

Не разбра какво стана. Усети само как нещо жилаво като маркуч и тежко като кулокран го шибна по гърба. Той залитна напред, зари лице в праха.

Когато в следната секунда се изправи, доктор Бор видя, че чудовището, което може би се бе преструвало досега на мъртво, се надигаше, след като го бе пернало леко с опашка. Наистина с огъващи се нозе, тромаво, със залитане, но се събуждаше.

На всяка цена трябваше да му направи нова приспивателна инжекция. Трябваше! Но къде ли остана пушката? Допреди малко стоеше в ръцете му. А сега?

Зърна само приклада й под тежката лапа на влечугото. Дори да не бе счупена, засега беше недосегаема. Ученият не разполагаше с никаква защита срещу настъпващия ужасен хищник.

Оставаше едно — хеликоптерът!

За беда тиранозавърът сякаш нарочно бе преградил пътя им за бягство тъкмо нататък. За да стигнат до машината си, хората трябваше да се проврат между краката му. Или да го заобиколят, за което време той щеше преспокойно да ги настигне.

И докато те се суетяха накъде да поемат, исполинът тръгна срещу тях. Една крачка четири метра, втора крачка още четири метра. Синджирът, вързан за лапата му, продрънкваше заплашително. А отгоре, от височина пет метра, ги следяха две огромни очи, безизразни като гледжосани чинии и в същото време просмукали с нечовешка, съвсем неправдоподобна злоба. Дишаше тежко, с полуотворена уста.

Пилотът, по-млад и по-пъргав, не устоя срещу тоя ужас, а хукна презглава към апарата си, издебнал чудовището, докато то следеше учения и помощника му. Ето, изглежда, щеше да го надхитри, щеше да се измъкне.

Уви! Не успя. Кой знае как го зърнал с крайчеца на окото, динозавърът дори не се обърна, само замахна с опашка. И той подобно на крокодила — опашката му служи като не по-малко опасно оръжие. Докачи го с връхчето й, но какво връхче — по-дебело от стар питон. Повали го на земята.

Добре, че не се обърна да го довърши. Вниманието му бе устремено към другите, тия, правите, които можеха да избягат. Тъй нещастникът успя да пропълзи назад — нямаше друга възможност. Едва свари да се предварди от опънатата верига, която продрънна на педя от главата му.

Това може би не бе най-умното решение. Но в смута Патрик Бор не можа да измисли друго.

— Бягай! — извика той. — В хралупата на баобаба!

Грабна през кръста летеца и хукна нататък.