Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 60

— Не мърдай!

Накъде да мърдат? „Хидалго“ стоеше с вдигнати ръце, побеснял от гняв. Така да го надхитрят!

Помощникът му щракна белезниците и на неговите китки.

— Искахте да се измъкнете, а? — изръмжа той. — И да ни зарежете тук, сред зверовете.

Гомеш опита да го извърти:

— Как можахте да го допуснете? Ако знаех, че сте тук, щях да ви повикам, разбира се…

— А защо четвърт час дебна зад гъсталака? — наежи се пилотът. — Да видиш къде сме, нали?

— Дебнах не вас. Боях се от чудовището…

Помощникът му го сръга с дулото на автомата:

— Стига приказки! Ще обясняваш на шефа. А сега — вътре!

Вкара двамата си пленници в кабината и седна зад тях. Летецът, заел и той своето място, запали моторите. Витлата забучаха и машината потегли.

Наркозният куршум

Доктор Патрик Бор, изготвил бързо плана за действие, даде нарежданията си. И само след час, заел мястото си до отворения люк в изпратения от дирекцията на резервата хеликоптер, отлетя към саваната.

Беше смазан от скръб. Целият свят му изглеждаше празен без Алиса. Насилваше се да мисли за предстоящия гигантски лов, а не можеше да се откъсне от тревогата си за нея. Тя запълваше цялото му съзнание. Привързаността беше тая, която го смазваше — едновременно и щастие, и проклятия. Тъкмо тая му привързаност използуваха сега престъпниците, за да го изнудват. Какъв трябваше да бъде изборът му? Да спаси дъщеря си срещу измяната спрямо собствената си съвест, спрямо мира, което значи спрямо цялото човечество? Или да я пожертвува? Защото ония бяха безпощадни. Когато става дума за печалба, за милиони, за милиарди, няма място за разнежване. Там страданието на един човек не струва ни сантим.

Всъщност и другият свят около него много не се тревожеше за мъката на един баща. Живееше пълнокръвния си живот. Сякаш нищо не бе станало, из равнината пасяха стада зебри редом с антилопи гну. Жирафи пощеха с устни бодливите вейки на чадърестите акации. А редом с тях се изтягаха в най-безгрижни пози преяли лъвове, отвисокото наподобили полегнали до камината котета.

Скоро ученият съзря натръшкани няколко убити бивола. После — носорог. Такава значи била причината за масовата гибел, която бе наблюдавал и вчера. Не епизоотия, не и бракониери, а той — неговият триумф, възкресеният от небитието, отдавна забравен, по-право съвсем непознат за днешните твари, хищник.

Това безсъмнено представляваше голямо научно постижение. Но какво бе допринесло? Прав ли бе бил той, когато го бе създавал? Когато го бе измъквал от камъка, в който се бе превърнал? Все едно — злия дух от бутилката. Не беше ли извършил тъкмо това — да пусне на воля злия дух? И да поеме отговорността за гибелта на толкова живи същества, които човечеството едва успява да опази в резерватите и зоопарковете. И за смъртта и страданията на кой знае колко хора, нападнати в домовете им, из полето, по нивите. Заслужава ли един научен триумф толкова жертви?

Къде да го дири сега? Денем той навярно се крие на сянка, както повечето влечуги, пази се от слънчевия пек. А нощем? Нощем пък трябва да го търси с инфрачервени локатори. Каква е възможността да го намери? Дали правителството ще има търпение, та да го изчака, докато той се лута из степта? Дали няма да прати войска и да приключи случая? За доктор Патрик Бор — триумф, за тях — бедствие.