Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 105

Роналд отвори и ме огледа внимателно, после се вторачи в Лула.

— Вие двете да не би и да спите заедно? — попита той.

— Не — отговорих. — Аз спя с Джо Морели.

Роналд очевидно се разочарова. Морели беше ченге от нравствения отдел, а Роналд определено е от нарушителите на нравствения кодекс.

— Преди да ти предам сърцето, искам да се обадиш на Еди и баба да бъде освободена — казах.

— Разбира се. Влизай.

— Ще остана тук. Искам да чуя гласа на баба и да се убедя, че е добре.

Роналд сви рамене.

— Добре. Дай да видя сърцето.

Свалих капака и той надникна в хладилната чанта.

— Господи! — възкликна Роналд. — Замръзнало е.

И аз погледнах в чантата. Видях бледа буца червеникав лед, опакован в найлон.

— Да — кимнах. — Започваше да добива странен вид. Не можеш да запазиш едно сърце свежо завинаги. Затова го замразих.

— Но го видя, когато не беше замразено, нали? Добре ли изглеждаше?

— Не съм голям специалист в това отношение.

Роналд изчезна и се върна с мобифон в ръка.

— Ето — каза той и ми подаде телефона. — Можеш да говориш с баба си.

— Аз съм в „Квакерският мост“ с Еди — съобщи ми баба. — Харесах си едно сако в „Мейсис“, но ще трябва да изчакам да си получа пенсията.

После чух гласа на Еди.

— Ще оставя баба ти в пицарията. Можеш да си я прибереш, когато си поискаш.

Повторих думите му, за да ги чуе и Рейнджъра.

— Добре, искам да съм сигурна. Ще оставиш баба в пицарията в „Квакерският мост“.

— Да — потвърди Еди. — Ти какво? Да не носиш микрофон?

— Кой? Аз?

Върнах телефона на Роналд и му подадох хладилната чанта.

— Ако съм на твое място, ще сложа сърцето във фризера засега, а после ще го опаковам в сух лед за пътуването до Ричмънд.

Той кимна.

— Ще те послушам. Не бих искал да дам на Луи Ди сърце пълно с червеи.

— Ще те попитам нещо от чисто любопитство — казах. — Твоя ли беше идеята да донеса сърцето тук?

— Ти каза, че не трябва да позволявам нещо да се обърка.

Върнах се до мотора, извадих мобифона и набрах номера на Рейнджъра.

— На път съм — съобщи ми той. — На около десет минути от „Квакерският мост“. Ще ти звънна, когато прибера баба ти.

Кимнах и затворих. Не можех да говоря. Има случаи, когато животът е прекалено сложен.

Лула живее в малък апартамент в една част на гетото, която е доста приятна, доколкото може да е приятно гетото. Поех по авеню „Брънзуик“, пресякох железопътната линия и намерих махалата на Лула. Улиците бяха тесни, а къщите — малки. Вероятно навремето са били строени за имигранти, вкарани в страната, за да работят в заводите за стомана и порцелан. Лула живееше в средата на улицата, на втория етаж в една от тези къщи.

Телефонът ми звънна тъкмо когато изгасих двигателя.

— Баба ти е при мен, маце — съобщи ми Рейнджъра. — Ще я заведа у вашите. Искаш ли пица?

— С пеперони и допълнително сирене.

— Това допълнително сирене ще те убие — укори ме Рейнджъра и затвори.

Лула се смъкна от мотора и ме погледна.

— Добре ли си?

— Да. Чудесно.

Тя пристъпи напред и ме прегърна.