Читать «Индия» онлайн - страница 8

Младата жена избърса сълзите, които бе крила прекалено дълго време.

— Ела тук, невъзможно дете — Херцогинята привлече своята внучка в обятията си. — Защо досега не си ми казала това?

— Не можех. Всичко стана толкова… толкова бързо. А когато мъжът, за който ти говорих, не се появи, не можех да понеса да обсъждам случилото се. С когото и да било.

— Сладкото ми скъпо момиче — произнесе дрезгаво възрастната жена, като галеше косите й. — Страхувам се, че си станала жена по възможно най-трънливия път. Но трябва да погледнеш фактите в очите. Този човек вече го няма. Целият живот е пред теб, колкото и невъзможно да ти се струва това сега. Трябва да откриеш нови радости и нови предизвикателства, за които да живееш, чуваш ли ме? — Херцогинята се стараеше да говори със строг тон. — Дължиш го на самата себе си и на онези, които те обичат. Дължиш го и на очарователния младеж, който очаква да грабнеш сърцето му и да преобърнеш живота му, когато се появиш в балната зала и го омаеш.

— Не и за втори път — отвърна тъжно Индия. — Никога вече.

Знаеше, че тази дива, сляпа страст бе останала завинаги зад гърба й. Баба й обаче имаше право — имаше дълг към своето семейство и към себе си.

Така че щеше да отиде в Лондон. Щеше да носи подбраните бижута на майка си и да посети всички балове и празненства, които херцогинята уреди в нейна чест. Ако някой почтен човек от подходящо семейство поискаше ръката й, щеше да се съгласи, ако приемеше, че сърцето й нямаше да участва в сделката.

Защото Индия Деламиър знаеше, че вече нямаше сърце за даване. Не и след като го бе дарила на Девлин Карлайл.

Под прозореца се чу тих вой на уплашено животно. Младата жена се обърна мигновено; погледът й бе потъмнял от тревога.

— Това е Луна!

Отметна атлазената си рокля и това движение разкри чифт от прилепналите бричове на Иън.

— Индия Деламиър, казах ти да не обличаш повече дрехите на брат си!

— Извинявай, трябва да вървя, бабо. — Индия грабна старата бяла риза на Иън и я преметна през главата си, вече на половината път до вратата. — Ако тези отвратителни хора са дошли пак да замерват с камъни Луна, кълна се, че ще напълня задниците им с олово.

Херцогиня Кранфорд поклати глава, докато вироглавата й внучка изхвърча през вратата, обгърната от облак кожа и батиста. Тогава устните й бавно се разтегнаха в усмивка, тъй като белокосата жена си припомни един особено буен свой подвиг, извършен преди половин век.

* * *

Ъглите на стаята бяха потънали в мрак. До камината, над танцуващите пламъци, стоеше висока фигура. Очите му имаха цвета на лъскава стомана, а косата му бе един тон по-светла от черното.

Онова, което го отличаваше особено, беше устата му. Пълните устни издаваха, че някога се е смял с лекота.

Но нищо повече. Сега тези устни бяха плътно стиснати.